Веждите на Теди възмутено се вдигнаха нагоре.
— А не е ли сложил и войници на коне, които да вардят при портите на имението?
Леля Едуина премигна няколко пъти, после потупа устните си с облечения в ръкавица показалец.
— Виж, за това не се сетих.
Теди за малко да зарови лице в ръце, но се спря — сети се за предупреждението на Маги да избягва резки движения в потискащата горещина, за да не развали прическата си.
— Господи, лельо Едуина!
— Не се притеснявай, момичето ми. Гостите няма да се досетят. Оръжието на пазачите е добре замаскирано.
— Споразумението бе единственото необходимо оръжие.
— Както отбелязах — с човек като Уинчестър никога не си достатъчно сигурен.
— Той никога няма да побегне. Може да му приписват много неща, но не е страхливец. И ще спази споразумението.
— Изглеждаш ми доста уверена, мила. Та ти едва го познаваш.
Теди се замисли за миг, преди да отвърне:
— Права си, но знам, че никога няма да напусне Мирамер. Според мен това е всичко, което притежава.
— Така си е. Жалко, но в момента не съм в състояние да споделя увереността ти. Вложила съм едно малко състояние и цялата си репутация в предстоящата венчавка. По време на война е необичайно хората да се впускат в разточителни удоволствия. Ала в това отношение жителите на Вирджиния са по-чудати дори от английските благородници. След пристигането си тук научих, че влечението на жителите на Вирджиния към празненствата е така вкоренено, както и пословичното им гостоприемство. Добрата храна, подбраните напитки и подходящите разговори в изискана компания се възприемат като изкуство и се практикуват с ентусиазъм. Събитие като днешното задължително трябва да има пълен успех. И определено няма да дам възможност на Уинчестър да го провали. Та ако той не се държи подобаващо, някои от гостите могат да решат да си тръгнат още довечера, Теодора, а заради отдалечеността на отделните плантации тук нищо не се цени повече и не нарушава монотонността на живота, като гости, които ще пренощуват в дома ти. Вземи, моля те, това. Трябва да седна.
Теди се намръщи на тикнатата в ръцете й порцеланова купа с кубчета лед.
— Това пък откъде се взе?
Леля Едуина се отпусна на тапицирания стол до отворения прозорец, разтвори дантеленото си ветрило и започна да си вее.
— През зимата чичо ти наема истинска армия от мъже да пренасят ледени късове от реката и да ги складират в зимника. Стопяват се едва през октомври. Този лично го взех от зимника. Трябва да кажа, че да се налагаш от време на време с парче лед се отразява добре на всеки. Сложи си лед на китките, Теодора. Ще те охлади и успокои, преди да си облечеш роклята. Днес Уинчестър изглежда много застрашителен.
— Уинчестър винаги изглежда така.
Теди сложи късче лед на китката си, после го плъзна към подмишницата си. Точно тогава образът на Уинчестър изплува в съзнанието й. Побиха я приятни тръпки. Дъхът й секна. Бавно плъзна леденото кубче надолу по ръката си. Към китката й се стече тънка струйка вода. Пресегна се за друго парченце. Имаше нещо неописуемо приятно да усеща как ледът се топи върху разгорещената й кожа.
Този път прокара късчето по рамото си и по извивката на шията. Божествено… И сякаш малко неморално. Изкуши се да се предаде на възбудата. Затвори очи, а устните й неволно се разтвориха.
Отново в съзнанието й изникна образът на Уинчестър, пълен с енергия, свиреп. Спомни си как вятърът рошеше косите му, докато той стоеше насред полето, осеяно с диви цветя. Тогава изглеждаше развълнуван и много по-човечен. Изпитаната към него топлота я накара да се безпокои. Когато се загледа в очите й, очаквайки да чуе представата й за щастие, й се стори, че долови известна уязвимост у него. Странна мисъл, като се има предвид колко мъжествен беше и как присъствието му й влияеше по някакъв първичен, дълбок и засягащ същността й начин.
Късчето лед се изплъзна от ръката й и потъна в пътечката между гърдите. Мигом отвори очи и се извърна, преди леля Едуина или Маги да видят какво е станало. Сведе поглед и почти усети как страните й пламват. Зърната на гърдите й придобиха изострена чувствителност и улавяха болезнено всяко помръдване на тънката материя.
— Трябва да се облека — обяви тя с леко дрезгав глас.
Същевременно почти изпитваше страх от предстоящото усещане от плъзгането на роклята по тялото. С всеки поет дъх гърдите й набъбваха и натежаваха все повече, а между бедрата й се появи особена болка. Какво, по дяволите, ставаше с нея?