Седнала между двамата братовчеди, Теди вдигна чаша, когато Деймиън се изправи, за да произнесе четвъртия си за следобеда тост.
— За Вирджиния — провикна се той да заглуши жуженето от разговорите. Страните му бяха зачервени, а косите — леко разчорлени. Но независимо от младежкия му ентусиазъм, гласът му отекна с благородство, което дълбоко натъжи сърцето на Теди. Той вдигна чашата си по-високо. — За Вирджиния. Да пием за това, земите ни да останат свободни, мъжете — честни, а жените — плодовити.
Теди обърна очи към Уинчестър и откри, че той настойчиво се взира в нея. Тя поруменя и се наведе над чашата. Стори й се, че всички присъстващи наблюдават разменените погледи и жестове помежду им с нездраво любопитство. Смущението й още повече се усили. Дали пък не го породиха думите на Деймиън?
Пресуши чашата си и се опита да не поглежда недокоснатата чаша с вино пред Уинчестър. Той държеше в масивната си ръка друга, пълна с кехлибарена течност. Продължаваше да се държи със същото спокойствие, с което прие цялата сватбена церемония, и въпреки това Теди не можеше да се отърве от мисълта, че поведението му все повече бие на очи, колкото повече напредваше обядът, а разговорите ставаха по-оживени. Ако възнамеряваше да демонстрира неудоволствие от присъствието си на масата, успяваше отлично.
Навсякъде около него кипеше веселие. Тридесетината гости пиеха на воля, хранеха се с апетит и се наслаждаваха на остроумията си. Но макар Уинчестър да остана някак странно откъснат от всичко, Теди изпита неспокойното чувство, че той всъщност се държи като мечка гризли, която ревностно пази бърлогата си. Подобно поведение й се стори странно дори за него. Поради някаква неясна тревога тя се размърда на мястото си. Все пак беше по-добре да приеме тази проява на нетърпение като желание фарсът да приключи. Гледа я така втренчено само защото очаква кимването й — знак да си тръгнат. Да, това беше. В момента обаче представата да се озове в Мирамер насаме с него й се струваше по-малко привлекателна от убежището, каквото представляваше знойната трапезария на леля й. Не бе съвсем готова да напусне пределите й. Нека Уинчестър се чумери и да я зяпа колкото иска. Никога през живота си не се бе подчинявала от страх.
Усети, че се е увлякла в царуващото веселие. Не че Деймиън Коул не се погрижи осезателно за това. Без да обръща внимание на смръщеното изражение на братовчед си — или може би точно поради тази причина — и подкрепен с поне половин дузина чаши вино, Деймиън забавляваше Теди с истории от детството си по бреговете на Тайдуотър. Но внезапно изражението му помръкна, а гласът му стана дрезгав и тъжен.
— Не приемай името Уинчестър, ако не уважаваш историята му, Теди — посъветва я Деймиън с известна горчивина. — Съпругът ти имаше осем чичовци, които не доживяха до старини. И една леля — моята майка, лека й пръст. Тя живя достатъчно дълго, за да ги погребе всичките в Мирамер. Един ден добре ще опознаеш мястото. — Той хвърли кос поглед към братовчед си. — Понякога Майлс отива там нощем, явно да разсъждава за своята тленност. Няма начин да не те спохожда чувство за вина, когато всичките ти братя и сестри са умрели още през детството си, а ти, по неразбираеми за всички причини, си бил пощаден.
— Стига, Деймиън — долетя строгият глас на Уинчестър. Многозначителните нотки в тона му, накараха Теди да настръхне.
Тя сложи ръка върху рамото на Деймиън с надеждата да насочи мисълта му към друга тема.
Но той сякаш не я забелязваше. С очевидно нежелание се извърна и започна да си играе със столчето на чашата, като продължи:
— От март до септември там изобилно цъфтят виолетки. Според майка ми те са родени от всички сълзи, пролети там за така рано прибраните деца от рода Уинчестър. Всичките ми вуйчовци били млади, все неженени, с изключение на бащата на Майлс. Сражавали се редом с него по време на революцията. Не е нужно да уточнявам, че да били блестящи. Всички притежавали инстинкта на герои и проявявали голяма храброст, независимо пред какви трудности се изправяли. До един загинали благородно по бойните полета.
С натежало сърце Теди забеляза как Деймиън пресушава чашата си и дава знак да му налеят още вино.
— Не им завиждай за смъртта, Деймиън — промълви тя толкова тихо, че се усъмни дали Уинчестър я е чул.
Нещо обаче й подсказваше, че той долавя всяка думичка, независимо от шумните разговори наоколо. Деймиън вдигна решително брадичка.