— Спасихте живота на съпруга ми. — Гласът й прозвуча дрезгаво — той, естествено, го долови безпогрешно, — което недвусмислено издаваше, че сърцето й е пленено по някакъв начин. Да не би от Уинчестър? Дяволите да я вземат, но започва да си въобразява какво ли не. Просто не желаеше този мъж да бъде убит. Не искаше никой да бъде убит. Този път усмивката й се разля по цялото лице. — Смятам ви за мой скъп приятел, Джул.
— Виждаш ли, стари приятелю. Казах ти, че хората адски ме харесват. Трябва съвсем скоро да ви посетя в Мирамер.
— Настоявам да го сторите — изчурулика Теди и остана страшно доволна, долавяйки видимото раздразнение на застаналия до нея Уинчестър. — Вие сте истински герой, Джул — добави тя сладко.
Рейнолдс засия.
— Той не се готвеше да ме убие — изръмжа Уинчестър. — В следващия миг щеше да ми подаде проклетия пистолет. Никога не е можел да пие, без да му се замае главата.
Рейнолдс, загледан в Теди, вдигна русите си вежди.
— Виждате ли? Това е благодарността, която получавам, че спасих живота му и опазих хлапето да не попадне в затвора. — Рейнолдс дружески потупа Деймиън по рамото, което накара младежа отново да се изчерви и да потъне още по-ниско в стола си. Като изглеждаше напълно смаян Рейнолдс продължи: — Старият ми приятел сега ще ме обвини, предполагам, че по някакъв начин съм нагласил всичко, за да изпъкна като герой и то единствено, за да спечеля сърцето ви, мила моя.
— Мина ми подобна мисъл — призна Майлс също вперил поглед в Теди. — Ще кажа на прислугата да донесе багажа ти.
Тонът му не търпеше възражение. Нито хватката на горещата му ръка върху нейната. Повелителните му думи стопиха желанието й да му се противопостави. Той не изглеждаше ни най-малко смутен от разигралата се сцена. Излизаше, че Уинчестър не е склонен да спори с никого, независимо от обстоятелствата. Ледена тръпка пробяга по тялото й при мисълта, че се е омъжила за човек, готов от упоритост да рискува оловен куршум в гърдите, само за да постигне своето.
— За Бога, нали не се готвиш да я откъснеш от мен така бързо — възрази Рейнолдс, видимо обиден. Вдигна вежди, преди да продължи: — Чуй ме, стари приятелю. Лелята на съпругата ти се справи блестящо с разигралото се бедствие, отвеждайки набързо гостите в големия салон, където оркестърът ще засвири менует всеки момент. Не ми казвай че не чуваш божествените звуци. Нали не се готвиш да откажеш на съпругата си да потанцува в сватбения си ден?
Уинчестър видимо стисна зъби, но погледът му не се откъсна от Теди.
— Не танцувам.
— Жалко, стари приятелю. Не вярвам да се изненадаш особено, ако узнаеш колко добре се справям с менуета.
— Ни най-малко, Рейнолдс. Яздиш кон по-добре от всеки, когото познавам. — Черните вежди над бездънните тъмни очи се стрелнаха нагоре, заличавайки всякаква следа от похвала, каквато на Теди й се стори, че долавя в тона му. — Скъпа моя, изборът, естествено, е твой.
Теди хвърли поглед към Рейнолдс. Усещаше съсредоточеното внимание на Уинчестър върху себе си.
— Съпругът ми иска да съм щастлива, Джул.
— Разбирам го — една щастлива жена придава смисъл на живота. Не очаквах, че старият ми приятел го е осъзнал. Но осъзнаването и осъществяването са две съвършено различни неща. Дълбоко се съмнявам, че отчита това. О! Засвириха нов менует. Да опитаме ли, мила моя?
Теди се загледа в протегнатата ръка на Рейнолдс и се учуди как въобще допусна да се озове в подобна ситуация. Двама съвършено неприличащи си мъже, всеки властен по своему. Някои от познатите й жени биха извършили убийство, за да са на нейно място.
— По-добре друг път — отвърна тя с искрена усмивка. — Страшно сте чаровен, Джул. Непременно ни елате на гости в Мирамер.
С една ръка подхвана полите си и се опита да изтегли другата. Малко се изненада, че Уинчестър й позволи. С вирната брадичка се спря, колкото да докосне рамото на Деймиън, после мина енергично край смаяния Джул Рейнолдс. Във фоайето се отправи към извитото стълбище и започна да се изкачва, ала гласът на Уинчестър я закова на място.
— Теди.
Леко се извърна и стомахът й се сви, щом погледът й се спря върху него: стоеше в подножието на стълбището с ръка върху парапета. Каква, за Бога, е причината за това вътрешно безпокойство? Ако бе романтична по природа, вероятно щеше по-бързо да намери обяснението. Звучността на плътния му тембър щеше да е достатъчна, за да омекнат краката й. Никога досега не се бе обръщал към нея по име. В това се проявяваше нещо смущаващо интимно. И, естествено, никак не й помагаше фактът, че в момента изглеждаше така привлекателен в добре скроения си костюм; буквално привличаше погледа като магнит. Всяка жена би се замаяла от вида му.