— Внимавай — обади се той, загледан в гърдите й. — Тези книги са направо безценни.
Сведи клепачи, но докато отпиваше от брендито, погледът му не се откъсна от потреперващата й гръд.
Теди, безсилна да издържи повече на този взор, направи опит да върне книгата на полицата. Дали съдбата обаче пожела така, или треперещите й пръсти се оказах виновни, но безценният том се изплъзна и падна отворен върху килима. Дълбоко притеснена, тя се наведе да го вдигне, но цялата застина — два крака застанаха от двете страни на книгата. Не беше в състояние дори да преглътне. Едва успяваше да си поеме дъх. Той се бе придвижил съвсем безшумно, точно както бе останал напълно смълчан, когато тя бе влязла в стаята. Ако не бе се обадил, тя никога не би разбрала, че седи в стола с високата облегалка до прозорците.
Стараейки се да не вдига очи, тя сграбчи книгата изправи, готова да побегне, ала пръстите му докоснаха рамото й — явно бе предусетил намерението й. Погледна притиснатата към корема си книга и се запита дали той чува ударите на сърцето й. Намираше се така близо до нея — съвсем осезателно долавяше дълбоките му вдишвания коренно различни от нейните плитки поемания на въздух. Потокът на дъха му погъделичка косъмчетата по челото й и я обля с топлина. Тази вечер от него се излъчваше дива енергия и направо я приковаваше с невидими вериги. Тя вдигна поглед към него.
Така, както беше само по чорапи, подът се залюля под краката й. От гърдите й се изтръгна дълбока измъчена въздишка. Топли пръсти се спуснаха по ръката й и преминаха в бавна и нежна ласка, плъзгайки се към лакътя й.
Теди стоеше почти опряла гърди в него; имаше чувството, че я засмуква някакъв дишащ огън дракон. За част от секундата очите й се разшириха и тя се уплаши, съзирайки митичния звяр в дълбоките му тъмни очи. Някаква непозната част от нея откликна на този огън. Поради рязкото й извръщане към полиците, лакътят й се заби в ребрата на Уинчестър.
— Съжалявам — едва прошепна, докато отчаяно се опитваше да постави книгата обратно.
— Дай на мен — предложи той.
Устните му бяха така близко до ухото й, че тя замръзна от страх да направи каквото и да било движение.
Ръката му обви нейната и бавно насочи книгата към полицата. Пръстите му бяха топли, изключително дълги и добре поддържани, като на английски благородник. Но по ръцете на никой английски благородник нямаше подобни белези: най-отчетливият бе широк поне сантиметър и се простираше от палеца до китката под формата на бяла ивица. Теди преглътна — опита се да нормализира дишането си.
— Обвиниха ма в кражба — прошепна той, сякаш прочел мислите й. — Щяха да ми отсекат ръката, ако им бях позволил. Алжирският бей се прояви като изключително добър домакин, няма що.
— Съжалявам — пророни тя.
Отново се сети за жестоките белези по гърба му. Изтърпял е какви ли не мъчения там.
— Недей. Заслужавах си обвинението.
Погледът й се вдигна към него.
— Изненадана си? — Безмилостните му устни се разтегнаха в лека усмивка. — Когато в продължения на месеци държат затворен един човек в дупка заедно с мъртви и умиращи, когато му подхвърлят парчета козе сирене на земята и го принуждават да яде като куче, по-добре е да плюе на скрупулите си, за да оживее. Готов е на всичко. Виждал съм как окичени с ордени адмирали и мъже, ръководели нации, лижат храната от пода, където се разхождат плъхове; виждал съм ги как лазят на колене и плачат да ги оставят живи; виждал съм ги как крадат и убиват, за да оцелеят. Виждал съм ги как умират.
— Нищо чудно, че спомените ти те преследват така.
Той вдигна вежди, а лицето му придоби хладно изражение.
— Това ли си чувала за мен? Че съм обсебен от спомените си?
— Хората винаги търсят начин да си обяснят неизвестното. Правят го от естествено любопитство, предполагам.
— А ти, скъпа съпруго?
Теди се отдръпна малко от него и се облегна върху ръба на бюрото — полагаше крайни усилия да овладее треперещите си крайници. Съпруго! Не, сигурно си е въобразила мекотата в тона му, когато произнесе тази дума. Това бе нейното действително положение. Нейната роля. Не го е изрекъл като нежно обръщение, макар сърцето й да прескочи един удар. Мъж, така дълбоко измъчван в един миг, не е в състояние да проявява нежност в следващия. Дали е така? Мъж, известен с пренебрежителното си отношение към общоприетите ценности, който не дава пет пари за лоялността, не би могъл да работи на полето редом с ратаите. Вярно ли е? Мъжът, за когото разправят, че е загубил цялата си духовност, не би трябвало да се интересува как се появяват бебетата на този свят и как се помага на родилките. Нали? А може би греши? Погледът й се плъзна към купчината писма, нахвърляни по бюрото. Противоречиви сили владееха Уинчестър. Беше трудно да се разгадаят, а още по-трудно — да се разберат. Как въобще щеше да постигне помирение с противоречив мъж като Уинчестър?