Полите й се вдигнаха, когато тя се протегна още малко нагоре. Не носеше фусти отдолу, нито френски копринени чорапи. Краката й бяха голи и доста мускулести. Не беше обута с изящни пантофки. Странната му съпруга бе изнамерила отнякъде нещо, което приличаше на боти до глезените. Без съмнение бяха твърде по-подходящи за езда или за разузнаване из плантацията му, отколкото всякакви пантофки.
Чудноватото й хрумване да напъха изящните си крака в такива практични — за някои цели — обувки не убягна на Майлс, но го озадачи. Издиша шумно. Тя се извърна рязко, за да погледне през рамо, но от движението й едното краче поддаде и столчето се срина под нея. За миг тя увисна във въздуха.
— Майлс! — изпищя тя, но той вече бе прекосил килима и обхванал талията й с ръка, точно преди да се строполи на пода.
— Всичко е наред — увери я той и я обгърна с две ръце, само за да установи, че лицето му е заровено в гърдите й. Мигом я приплъзна по-надолу, но нещата само се влошиха — сега тя бе прилепнала към него от бедрата до гърдите. Изпита чувството, че е създадена специално за него — така добре формите на тялото й се сливаха с неговите. Ухаеше на цветя, на летни ливади, на утринно слънце, на люляков букет. — Е, ще пуснеш ли косите ми — изръмжа той, но грубостта на тона му нямаше нищо общо с впилите се в косите му десет пръста, които му причиняваха странно приятна болка.
— О, съжалявам — промърмори тя с разтреперан глас. Пръстите й се разтвориха и се плъзнаха по раменете му. Той не успя да прецени дали тя се вкопчва в него, или го отблъсква. — Аз… Можеш да ме пуснеш да стъпя на пода — завърши Теди.
— Разбира се.
Господ знае какво го прихвана в момента и защо му хрумна да търси нови мъчения точно сега, но той преднамерено бавно отпускаше тялото й, сякаш искаше да запомни всяка извивка, докато то се свличаше, плътно допряно до неговото. Тя остана загледана в оголените му гърди и отказа да срещне погледа му. Щом краката й докоснаха килима, се отскубна и се наведе към счупеното столче.
— Остави го — обади се той.
— Съжалявам, че го счупих.
— Не се извинявай.
— Съжалявам, наистина. Не си дадох сметка… — Погледна го и прехапа устни. — Май отново се извиних.
Всеки мъж можеше да се загуби в тези дълбоки теменужени бездни, да забрави всичко, освен че е мъж, а тя — жена. Пресегна се, взе книгата от лавицата и й я подаде.
— Заповядай.
Тя я пое, погледна заглавието и му я върна, вдигайки поглед към полиците.
— За Бога, за какво ми е тази книга? Исках онази вдясно.
Той се поколеба — беше сигурен, че тя се стремеше именно към тази книга.
Устните й се разцъфнаха в усмивка. Нещо в него се разтопи като масло на бавен огън.
— Онази там — уточни тя.
Погледна нагоре и извади тънкото томче от полицата.
— Сонетите ли?
— Точно така. Сонетите. — Взе книгата от ръката му и отново го дари с усмивка. — Да, точно тази. Благодаря ти.
Нещо му се стори доста странно. Може би внезапната готовност, с която раздаваше усмивките си. Не че не остана очарован от тях и не копнееше да получи нови, но инстинктивно долови, че зад дружелюбния си приветлив маниер тя всъщност прикрива нещо. Представа нямаше какво е и какво общо има с труда по морска тактика. Остави книгата за маневрите върху бюрото. Не му убягна как под гъстите си мигли тя определено проследи къде я слага. Изпълни се с подозрения, но си наложи да заговори непринудено.
— Предполагам, търсиш с какво да се заловиш? — подхвана той и кимна към притиснатата до гърдите й книга.
Тя сви рамене.
— Търсех подходящо четиво, което да отнеса в голямата сенчеста беседка край поточето към северното пасбище.
— Знам мястото.
Веждите й трепнаха.
— Често ли ходиш там?
Изведнъж го обзе чувството, че е навлязъл в забранена територия, в прекрасно място, което е нейно и само нейно, независимо, че всичко наоколо му принадлежи.
— Рядко — отвърна той.
Лицето й засия.
— Прекрасно е. Така сенчесто и хладно. Там човек се чувства напълно уединен.
Остана потресен от думите й. Знаеше по какви причини той търси усамотение. Но защо тази невинна млада жена се стреми към същото? Повечето представителки на нейния пол ненавиждат да са сами.
Насочи вниманието си към натрупаните книжа върху бюрото. Значи на нея й допада спокойствието и уединението. Какво странно има в това? И защо всичко свързано с нея му се струва така дяволски интригуващо и толкова го привлича, особено уханието й тази сутрин, сякаш е огромен летен букет? Ако продължава така, нищо няма да постигне, а нали искаше да й намери занимание, така че тя да не разполага с много свободно време да седи в сенчести беседки или да блуждае из плантацията му.