— Но предпочиташ кухненското помещение.
— Да. Мястото кипи от дейност… живот. Усещаш го във въздуха. Отворените прозорци пропускат слънчевата светлина и лекия бриз. Била съм там едва няколко пъти, разбира се, но дори и тогава котета и кутрета играеха по пода, деца тичаха наоколо и взимаха от храната, която не бе редно да пипат и с това разстройваха готвачките.
Изпита странно стягане в гърдите.
— Искаш да имаш деца, така ли?
Тя премигна насреща му, а устата й се отвори и затвори три пъти, преди да пророни:
— Не съм… казала, че…
— Предпочиташ котета и кутрета да си играят из къщата, така ли?
— С няколко би било доста весело. Като се изключи тази стая, къщата изглежда много голяма, но и много празна. Доста е тъжно. Все едно призраци бродят по коридорите нощем.
Никога не бе мислил за къщата си по този начин, макар от време на време да имаше чувството, че направо вижда движението на сенките. Изчака да се породи недоволство или съпротива към идеята й, но това не се случи. Така че попита:
— Какво друго би искала, Теодора?
— Да отворя всичките тези заключени стаи. Има ли някаква причина, поради която къщата е затворена така?
Той сви рамене.
— В някои от стаите не съм стъпвал с години. Не ми е необходимо чак толкова много пространство, а и рядко каним гости. Джили предпочита неизползваните стаи да са заключени. — Изострянето на погледа й го накара да добави: — Така е по-лесно за чистене, предполагам. Но като господарка на Мирамер ти имаш достъп до всеки сантиметър от къщата и земята.
— Добре. Тогава ще разтворя всички прозорци, за да оставя вятърът да проветри къщата. Искам да сложа свежи цветя във всички помещения. И ще наредя всички да пият лимонада и чай на източната веранда точно в четири следобед, когато там е сенчесто и хладно.
— Всички?
— Да. И прислужници, и роби. — Погледна го и присви очи. — И ти също, Уинчестър.
— През живота си не съм пил чай нито в четири следобед, нито по друго време.
— Тогава не знаеш от какво удоволствие се лишаваш.
— Явно.
Погледите им се срещнаха и останаха приковани един в друг в продължение на няколко мълчаливи мига. Прямотата с която правеше предложенията си му харесваше. Освен това не бе поискала кой знае какво. Наистина, така си е. Нямаше желание да й откаже и затова изпита огромно съмнение дали ще бъде в състояние изобщо да отказва на Теодора каквото и да било. Някаква странна топлина обля сърцето му.
— Чудесно — съгласи се той.
Очите й се разшириха.
— Чудесно? Значи ли, че приемаш всичко?
Той сви рамене и се зачуди защо му се прииска да се ухили, сякаш той е победителят, а не тя. Явно нейният чар му бе въздействал силно и именно това предизвика шеговито-дразнещите нотки в тона му:
— Да, съгласен съм с всичко. Не би ли искала и нова шапка, докато съм в такова добро настроение, между другото? Или няколко копринени рокли и пантофки…
Тя мигом застина.
— Значи не одобряваш дрехите ми?
Без да се замисля, той излезе иззад бюрото и направи две крачки към нея.
— Не. Нищо подобно… — Понечи да хване ръката й, но се спря. Удари с юмрук бедрото си и се постара да не прилича на глупака, какъвто се чувстваше. — Дрехите ти… онези, което съм виждал… са много хубави. — Преглътна и се зачуди защо никога не постъпва както трябва с тази жена, и защо изпитва такава неистова потребност да постигне това. — Пошегувах се, Теодора. Не исках да те засегна.
— О! — Тя стисна замислено устни и сведе поглед. — Ти не си от типа мъже, които се шегуват.
— Имаш право.
Замисли се над думите й, докато я наблюдаваше как неволно прокарва ръка по счетоводните книги. Дали би й харесало да се шегува и играе с нея? Предположи, че да. Не си спомняше кога за последен път се е чувствал така безгрижен.
Стоеше толкова близо, че му се искаше да посегне и да хване неспокойно движещите й се ръце в своите, да обгърне стройния й кръст и да я притисне към себе си. С известна изненада установи, че в момента потребността от нея няма нищо общо с примитивното физическо желание, а е нещо несравнимо по-дълбоко, надигащо се от някаква пуста самотна дълбина на душата му, където от години държеше плътно затворени всички прозорци и врати.
Не разбираше какво става. Когато тя вдигна сияйното си лице към него и очите й срещнаха неговите, той се зарадва, че съпругата му е в пълно неведение.
— Теди… — Пръстите му докоснаха нейните. Тя не се отдръпна и той стисна ръката й в своята. — Чуй ме. Аз…
— А, ето те, братовчеде. — Деймиън бе застанал на прага. — Тръгвам за Балтимор и… Я, какво става?
Нещо много издайническо се прояви в бързината, с която Теодора отдръпна ръката си. Жестът, с който притисна пръсти към устните си, го накара да се почувства доволен и омаян от руменината, заляла страните й. За изненада на Майлс и за негова огромна наслада тя му приличаше на човек, който за пръв път в живота си не знае да какво точно да каже.