— Урок? За какво, за Бога?
— За любовта, естествено. За какво друго?
Рейнолдс се обърна да посрещне Уинчестър, преди Теди да възвърне самообладанието си.
— Дано имаш хубав ден, стари приятелю — провикна се Рейнолдс и потупа Уинчестър по силното рамо, но не успя да заличи мрачното му изражение. — Наистина трябва да се постараеш да предприемеш нещо за настроението си. Винаги си така навъсен. Да не си премислил и да искаш да се откажеш от облога?
— Никога.
Грубите нотки в гласа на Уинчестър се забиха право в сърцето на Теди. Едва се въздържаше да не го гледа непрекъснато, особено когато той прикова очи в нейните, а вятърът развя тъмните му коси. Сърцето в гърдите й се обърна. Усети гърлото си свито и пресъхнало. Не можеше да си обясни какво става с нея. Изобщо не трябваше да харесва този мъж, особено като имаше предвид досегашното му поведение.
През последната седмица, след заминаването на Деймиън, бе разговаряла с Уинчестър едва три пъти. И все мимоходом, най-често във фоайето или в широкия коридор. Разменяха кратко и делово по някоя дума, все относно разчистването на натрупаните писма върху бюрото в библиотеката. Обясни му, че вече се справя чудесно. Храниха се заедно само веднъж и то в официалната трапезария, където имаше достатъчно място за поне още двадесет души. Вечерята премина в тягостна тишина: Уинчестър остана студен и далечен, а Теди упорито реши да не му обръща внимание. Щом ще се държи като тромав глиган, помисли си тя, заслужава да страда. Ако изобщо й обръщаше някакво внимание, я третираше по-скоро като секретарка. Говореше винаги навъсено. Дори не благоволи да посрещне по-сърдечно леля Едуина, пристигнала ненадейно един следобед, а се задоволи само с един намусен поздрав.
Тогава защо Теди изпита чувството, че една определена празнина се запълни в момента, щом го видя да прекосява заграждението? Нима е възможно този мъж да й е липсвал?
Под проницателния му поглед Теди имаше чувството, че не може да си поеме дъх. Нямаше нищо грациозно или джентълменско в поведението му. Той очевидно не изпитваше никаква потребност да си придава благоприличен вид. Зачуди се дали има представа, че очите му горят като огньове.
— Дами — промърмори той с леко кимване към Теди и леля й.
Лаконичният поздрав с нищо не помогна да се разбере причината за раздразнението му.
— Знаеш ли, стари приятелю — намеси се Джул замислено, — и аз разсъждавах върху облога. Не ми изглежда честно ти да загубиш два коня, когато аз залагам само един.
Уинчестър скръсти ръце върху гърдите си и изгледа Джул с недоверие.
— Отново ли си във филантропично настроение, Рейнолдс?
— Просто проявявам щедрост. И не ме напуска чувството, че късметът е на моя страна, ако трябва да съм честен. Но не желая да ти нанасям прекалено жесток удар.
Уинчестър се усмихна вяло.
— Няма и да ти се удаде подобна възможност.
— Нима? И все пак не ти ли е хрумвала вероятността да загубиш?
— Не разсъждавам върху невъзможни неща.
— Тогава направи ми следното удоволствие. Отричаш ли, че ако загубиш двете кобили, ще понесеш сериозен удар?
— Би могло и така да се каже. Но именно в това се състои предизвикателството. Ако не съществуваше риск, за какво въобще е това състезание?
— Е, да не ти развалям радостта. По дяволите, ако знаех, че толкова държиш на предизвикателствата, щях да настоявам да заложиш половината от конете си. Кой знае дали няма да постъпя така следващия път?
— Добре. Готов съм да се обзаложа с теб на всичко по всяко време.
Внезапно наоколо настъпи тишина. Хората, струпани покрай загражденията, насочиха цялото си внимание към двамата мъже. Всички бяха наясно, че след като е сключен облог, няма извинителна причина да се оттеглиш от него, освен ако залозите не станат прекалено високи. Въздухът се нажежи от растящото напрежение.
Майстор да използва драматичните моменти, Джул направи пауза, сякаш смаян от дръзкото предизвикателство на Уинчестър. Самата Теди не можеше да повярва на ушите си.
— На всичко? — попита Рейнолдс бавно.
— На всичко — потвърди Уинчестър.
— Толкова си уверен, така ли?
— Напълно.
Обхваната от безпокойство Теди гледаше ту единия, ту другия. Стояха съвсем близо един срещу друг с изпъчени гърди, вирнати брадички, разкрачили крака и здраво стъпили на земята. Приятелското съперничество изведнъж се превърна в нещо несравнимо по-дълбоко. Арогантността на Уинчестър граничеше с безразсъдство. Познавайки Рейнолдс, трябваше да предвиди дебнещата го опасност. Самата Теди се досещаше за това, особено след като заподозря Рейнолдс в зловещ замисъл.