Тя разхлаби малко пръстите си върху дръжката на чадърчето и зачака. Усещаше се напрегната до краен предел. Уинчестър не би приел с охота да получи урок от когото и да било, най-малкото от Рейнолдс.
Джул се загледа в далечината за миг.
— Всичко значи. Така да бъде. Според мен нахалството ти надминава дори моето, стари приятелю, и изисква да вдигна залога до нови размери. Ако Доблест спечели, ще взема само една от кобилите и… — Джул насочи поглед към Теди — …един следобед в компанията на очарователната ти съпруга.
Теди преглътна. Леля Едуина хлъцна и рязко пое въздух. Наоколо се разнесоха възклицания.
Уинчестър едва трепна. Единственият признак, че е чул предложението на Рейнолдс бе появилият се тик на брадичката. Очите му нито за миг не се отместиха от лицето на съперника му.
— Приемам — обяви той безизразно.
После хвърли смразяващ поглед на Теди, обърна се и се отправи към Див вятър.
Когато той се метна върху гърба на коня, Теди усети присвиване в стомаха. Обзе я огромно огорчение. Нещо в очите я засмъдя — не знаеше как да си го обясни.
— Голям палавник сте, Джул Рейнолдс — изсумтя леля Едуина, но начинът, по който го потупа по ръката, бе по-скоро игрив, отколкото укоряващ.
Джул погледна леля Едуина с присвити очи.
— Как ми се иска да можех да се съглася с вас, госпожо. Щях да съм изключително щастлив човек. Но в този случай просто не ми е възможно. Забавлявайте се на състезанието, дами.
Кимна вежливо и се насочи към Доблест.
Теди също се извърна — искаше да избегне потока от думи, който усещаше, че напира върху устните на леля й. Но дали заради тълпата, или заради смазващата горещина, Едуина не проговори, докато не намериха хубаво местенце, откъдето да наблюдават надбягването, което щеше да започне всеки момент.
Дори тогава коментарът й бе съвсем кратък:
— Толкова ми допада компанията на Джул Рейнолдс. А на теб, мила? Такъв невероятно пленителен мъж, нали? Вечно е готов за някакво развлечение.
Теди не виждаше нищо забавно в новия облог. Но за да не заподозре леля й колко е разстроена, измърмори някакво съгласие през стиснати устни и насочи поглед към двата коня — и двата черни като нощта, неспокойни и чакащи сигнала да се впуснат напред. Мъжът встрани на пистата вдигна пистолета към небето.
Мигом се възцари тишина. Теди затаи дъх и стисна чадърчето, впила поглед в Уинчестър. Див вятър се изправи на задните си крака, ритна във въздуха с предните и изцвили пронизително. Потупване с камшик по врата му го накара да спусне предните си крака на земята. Уинчестър бе великолепен ездач, а жребецът изцяло му отговаряше по сила, решителност и сърцатост. Неговата увереност и арогантност не бяха без основание. Иначе никога не би рискувал да я остави да прекара един дълъг следобед с най-известния ухажор в цяла Вирджиния. Или може би проклетото му мъжко самолюбие не му бе оставило друг избор освен да приеме облога на Рейнолдс?
Стомахът й се сви при мисълта, че той може да загуби надбягването. Не се притесняваше заради предложения от Рейнолдс залог, боеше се, че гордостта на Уинчестър може да бъде наранена.
Изстрелът сякаш прониза Теди. Силен вик се надигна от тълпата. В неудържим устрем двата коня хукнаха напред с пълна сила.
Глава 11
Галопиращият Див вятър не бе елегантен като Доблест. Сякаш бе изтъкан от огън — препускаше като гонен от тамян дявол, с изправена шия, все едно надушваше царевична нива в далечината; развятата му грива и опашка напомняха платна на пиратски кораб. Уинчестър седеше на гърба му като мощен бог на бурите, тръгнал да покорява разбушували се морета. До него Джул Рейнолдс поддържаше стойка на роден ездач и то с невероятна елегантност.
— Ако проклетият Див вятър спечели това състезание, ще бъде подигравка не само за всички собственици на чистокръвни коне, но и за цялата наука за отглеждане на расови жребци — отбеляза леля Едуина, проследявайки първата обиколка по пистата.
Като забеляза как леля й стиска чантичката си, явно натъпкана с пари, Теди се обади:
— Да не говорим как загубата на Доблест ще помогне на кесията ти да олекне.
— По дяволите моята кесия — изсумтя Едуина. — Няма нищо по-приятно от гледката как един мъж сърба попарата, която сам си е надробил, и преглъща гордостта си. Твоят Уинчестър е така самодоволен. Време е да му се натрие носът. По дяволите, имам чувството, че Див вятър излиза напред. Виждаш ли, Теодора?
Теди се надигна на пръсти и се наведе над парапета, точно когато конете взимаха далечния завой. Като един те се устремиха към нея, плътно един до друг, а под копитата им се вдигаха облаци прах,