Именно по тази причина я обхвана известно безпокойство и объркване, когато усети коленете си да се подкосяват, а тялото й да омеква, забелязвайки приближаването на Уинчестър към тях. Изненада се от собствената си реакция. Очакваше, наистина, пристигането на Рейнолдс да предизвика някаква бурна, типично мъжка проява, но бе убедена, че ще се справи с изблика на поредното мрачно настроение на съпруга си. Какво, по дяволите, ставаше с нея? Обикновено не се плашеше от необходимостта да се противопостави на един мъж. Беше го правила цял живот — в училище, с баща си, с Уил, а напоследък и с Кокбърн. Тогава защо изведнъж се почувства така слаба?
Колкото повече приближаваше той, толкова по-голяма немощ я обземаше. В следващия миг намери обяснението: изразът на лицето му не беше мрачен, а спокоен; очите му грееха от жизненост, обградени от ситни бръчици. Тези бръчици около очите… Никога досега не ги бе забелязвала. Сърцето й подскочи. В прилепналата бледожълта памучна рокля гърдите й се издуха от необходимостта да си поеме дъх. Остана загледана в него, в усмивката върху устните му, която заличаваше белега на бузата. Колкото и невероятно да бе, той изглеждаше подмладен. И невероятно щастлив.
Въобще не приличаше на разгневен мъж.
Какво, по дяволите, се бе случило с него? С един ръмжащ, навъсен, сърдит глиган тя знаеше как да се справи.
Но с този… с този…
Промяната у него я парализира.
Едва преглътна, като видя как вятърът разпилява косите му и изду ръкавите на ризата. Раменете му й се сториха невероятно широки, тазът — тесен, а мъжествеността му ярко се очертаваше под гълъбовосивите панталони. Молеше се да успее да си поеме въздух.
— Нека е хубав денят ти, Рейнолдс, стари приятелю.
Сърдечното потупване по рамото на Рейнолдс непременно щеше да повали по-слаб мъж. Преди смаяният Рейнолдс да отговори, Уинчестър му обърна гръб и насочи ослепителната си усмивка към Теди.
Светът наоколо се завъртя. Мина доста време, преди да дойде на мястото си. Вероятно само начинът, по който силно стисна пръстите й, попречи на Теди да се строполи в несвяст.
— Скъпа моя — пророни той с приглушен глас и тя усети топлината на дъха му върху ръката си, когато я притисна към устните си.
После погледът му се плъзна нагоре към закопчаната до врата якичка, по перлените копченца, сякаш искаше да запамети формата на всяко, към устните й.
— Красавица — продължи той с пламнал поглед, издаващ такава невероятна страст, че Теди отново усети остава без дъх.
Измъкна ръката си от неговата и мигом изпита нужда да я притисне към устата си.
— Джул — едва произнесе тя и премигна към Рейнолдс сякаш го виждаше за първи път.
Стори й се странно да изпитва подобно облекчение от присъствието му. Ако не стоеше до нея, щеше да се чувства изцяло във властта на Уинчестър.
— Да, тук съм — отвърна Рейнолдс с характерната си чаровна усмивка. Остана загледан в нея известно време преди да извърне очи към Уинчестър. — Какво яде днес сутринта? Бих искал и аз да го опитам. Виждам, че си в необичайно добро настроение.
— Така е — избоботи Уинчестър с глас, пълен с чувственост и подтекст. Цялото тяло на Теди се напрегна. Едва се въздържаше да не го погледне, съзнавайки, че той не откъсва очи от нея. — Друго ли очакваше, стари приятелю?
— Не си от хората, които приемат загубите така леко.
— Напротив. Чудесно умея да губя, когато ми се случи. Но откъде би могъл да го знаеш, нали, Рейнолдс? Досега не бях губил от теб. И не възнамерявам отново да го правя.
Перченето му бе очевидно, арогантността — очаквана, ала под тях се долавяше жилка на закачливост, която нямаше как да не смае Теди. Уинчестър — закачлив? Невъзможно.
— Намислил си нещо — обади се Рейнолдс озадачено, отпускайки и двете си ръце в ръкавици върху дръжката на бастуна.
Гледаше Уинчестър с пълен с подозрение поглед, точно както и Теди.
Уинчестър се усмихна на Джул, а в зениците му блеснаха дяволити пламъчета. Теди се зачуди как така й хрумна, че той не е в състояние да бъде весел или дружелюбен. Или дори закачлив.
Загледана в него, усети странен трепет в тялото си.
— О — подхвана Уинчестър, опрял ръце в бедрата си, — питате се дали съм добре, предполагам? Дали още от сутринта не съм посегнал към алкохола? Ще спестя и на двама ви затруднението. Чувствам се отлично. Не е ли позволено на един мъж да се разхожда наоколо усмихнат, без да буди подозрения, че е намислил нещо? — Хвърли поглед към двамата и стисна устни, когато веждите му се стрелнаха нагоре. — Ясно. Налага се да направя това-онова, за да разсея тази ви заблуда.