— Ами годината — тук пише 1940 — чиновникът се облещи в него.
Джо въздъхна измъчено, измъкна от джоба си останалите монети, намери една, емисия 1938 година и я хвърли на гишето.
— Задръжте и другата — каза той и се върна на пейката.
— Доста често ни пробутват фалшиви пари — отбеляза чиновникът.
Джо не отговори, вместо това се загледа в допотопното радио, което дрънкаше в ъгъла на чакалнята. Говорителят тъкмо рекламираше някаква паста за зъби, на име „Ипана“.
Половин час по-късно на паркинга спря изящен „Уилис-Найт“, модел 1930 година, отвътре излезе съсухрен субект, пременен в крещящо черен костюм и закри очите си с ръка, разглеждайки чакалнята през прозореца.
Джо приближи към него.
— Вие ли сте мистър Блис? — попита той.
— Разбира се, че съм аз — мъжът подаде ръка, от него лъхаше на ментови бонбони. После се настани зад кормилото и запали двигателя. — Да вървим, мистър Чип. Моля ви, побързайте. Може би ще успеем да хванем края на церемонията. Отец Абернати обикновено става доста приказлив, когато погребваме някоя важна клечка.
Джо се настани до него. Само минута по-късно вече летяха по улицата към центъра на Де Моне, вдигайки от време на време главозамайващата скорост от четирийсет мили в час.
— Вие сте работили за мистър Рунсайтър? — поведе разговор Блис.
— Точно така.
— Трябва да призная, че мистър Рунсайтър се е занимавал с доста странен бизнес. Не съм съвсем сигурен, че схванах същината му — Блис натисна клаксона за да прогони от шосето излезлия неочаквано сетер. — Какво всъщност означава „екстрасенсен“? Няколко от служителите на мистър Рунсайтър си позволиха да използват този термин.
— Парафизиологични възможности — обясни Джо. — Сили на ума, работещи директно, без посредничеството на някакви физически фактори.
— Мистични сили, това ли искате да кажете? Като да гледаш в бъдещето? Питам ви, защото същите тези хора разговаряха за бъдещето, сякаш вече съществува. Не с мен, споделят го помежду си, но аз случайно чух разговора… нали знаете, случва се понякога. Та вие сте медиуми, така ли?
— Нещо подобно.
— И какво ще кажете за войната в Европа?
— Германия и Япония ще загубят — заговори с отегчение Джо. — Съединените щати ще се включат във войната на 7 декември 1941 — той потъна в мълчание, изгубил всякакво желание да продължи. Имаше си достатъчно проблеми.
Как ли възприемат реалността останалите от групата, мислеше си той. Този момент — Съединените щати, 1939 година? Ами ако регресията продължи още по-назад, когато се присъединя към тях? В по-ранен период. Интересен въпрос. Предстоеше им, заедно, ръка за ръка, да изминат обратно пътя на регресията, до тяхното собствено време — близо петдесет и три години напред. Ако групата като цяло беше подложена на същата степен на регресия, каквато бе изживял и той, тогава с присъединяването си нямаше да помогне нито на тях, нито на себе си — освен може би в едно — да му бъде спестено неприятното усещане от още по-изразена регресия. От друга страна, тази реалност на 1939 година изглеждаше доста стабилна — вече близо двадесет и четири часа в нея не се наблюдаваше никаква промяна. А може би причината за това е близостта с групата.
Не, не съвсем — бурканът с Юбик се беше превърнал в дървена манерка, а и асансьорната кабина от 1908, като онази, която бе съгледал Ал…
Всъщност, имаше още нещо. Пилотът също беше забелязал манерката с елексир от Юбик. Значи тя не е рожба на въображението ми, дори с нейна помощ стигнах до тук. Пилотът видя и регресиралия образ на моя Ла Сал. Изглежда, че онова, което е сполетяло Ал е било нещо различно. Поне се надяваше, че е така. Молеше се.
Да предположим, каза си Джо, че не сме в състояние да обърнем посоката на регресията и останем тук до края на своя живот. Толкова ли е лошо? Ще трябва да привикнем с ламповите радиоприемници с плетени предници, ще се научим да управляваме бракми като „остин“, които се продават за сумата 445 долара — тази цифра изплува отнякъде в мислите му, но той беше сигурен, че е вярна — а като си намерим работа и се осигурим финансово, ще летим с по-модерни въздухоплавателни средства — та нали само преди четири години, през 1935 е основана транс-тихоокеанската линия с четиримоторни клипъри2. Тримоторният самолет на Форд вече е навършил единадесет години, за тези хора той е остарял, а двумоторната таратайка, с която долетях е направо музеен експонат. Виж, моят Ла Сал си го биваше, страхотно удоволствие ми достави да го карам.
— Ами Русия? — попита мистър Блис. — Тя ще участва ли във войната? Ще прегазим ли червените? Можете ли да погледнете толкова напред?