Лафкадио Хърн
Юки-онна
Живели в едно село в провинция Мусаши двама дървари — Мосаку и Минокичи. По времето, за което ще ви разкажа, Мосаку бил вече старец, а Минокичи — неговият помощник — осемнадесетгодишен момък.
Всеки ден двамата ходели за дърва в една гора на около пет мили от селото. Широка река пресичала пътя им дотам, а през нея се преминавало с лодка. Няколко пъти селяните прехвърляли мост, но реката все го отнасяла. Обикновен мост не можел да издържи на придошлата река.
В една много студена зимна вечер, когато Мосаку и Минокичи се прибирали в селото, ги застигнала силна снежна буря. Добрали се някак до брода, но видели, че лодкарят си е отишъл, а лодката е на отсрещния бряг. Да преплуват реката, и дума не можело да става, тъй че дърварите се приютили в колибата на лодкаря и се радвали, че изобщо са намерили подслон. Вътре нямало мангал, нито място, където да стъкнат огън. Колибата била само две татами1, с врата, но без прозорец. Мосаку и Минокичи залостили вратата и легнали да спят, като се завили със сламените си наметала. Отначало не усещали студа и си мислели, че бурята скоро ще премине.
Старецът заспал почти веднага, а Минокичи дълго лежал буден и се вслушвал в страховития вой на вятъра и напора на снега по вратата. Реката бучала, а колибата скърцала и се тресяла като лодчица в морето.
Бурята била чудовищна и с всеки миг ставало все по-студено. Но въпреки студа и Минокичи най-сетне заспал.
Събудил го снегът, който засипвал лицето му. Вратата на колибата зеела широко отворена и на фона на снежното сияние — юки акари — Минокичи видял в колибата жена — цялата в бяло. Тя стояла надвесена над Мосаку и дишала в лицето му, а дъхът й бил като гъст бял дим. В същия миг жената се обърнала към Минокичи и спряла над него. Той се опитал да извика, но открил, че не може да издаде нито звук. Бялата жена започнала да се надвесва над него — все по-ниско и по-ниско, докато лицето й почти докоснало неговото и момъкът видял, че е ослепително красива, макар очите й да го ужасили. Известно време тя се взирала в лицето му, после се усмихнала и прошепнала:
— Мислех и с теб да постъпя като със стареца. Но ми е жал, защото си толкова млад… и тъй хубав… Не ще ти сторя зло. Но разкажеш ли някому, дори на родната си майка, какво видя тази нощ, аз ще узная… И ще те убия… Помни това!
С тези думи тя се обърнала и излязла през вратата.
После Минокичи усетил, че може да се движи, скочил и погледнал навън. От жената нямало и следа, а снегът продължавал да връхлита яростно върху колибата. Момъкът затворил вратата и за по-сигурно я подпрял отвътре с няколко цепеници. Зачудил се дали вятърът не я бил отворил и помислил, че просто е сънувал и е объркал снежното сияние вън с фигурата на бяла жена. Само че не бил съвсем сигурен. После извикал на Мосаку и се изплашил, защото старецът не отвърнал. Минокичи протегнал в тъмното ръка, докоснал лицето на Мосаку и открил, че е студено като лед. Старецът бил мъртъв.
На разсъмване бурята стихнала и когато малко след изгрев-слънце лодкарят се върнал, намерил Минокичи да лежи безчувствен до измръзналото тяло на Мосаку. Погрижили се за момъка и скоро той дошъл на себе си. Но дълго не могъл да се оправи след онази студена и страшна нощ. А и бил много уплашен от смъртта на стареца, но не казал никому нито дума за привидението — жената в бяло.
Щом оздравял, веднага се захванал със занаята си и всяка сутрин отивал сам в гората и се връщал по здрач с огромен наръч дърва, които продавал с помощта на майка си.
Година по-късно, през една зимна вечер на път към къщи Минокичи настигнал непознато момиче. То било високо, стройно и много хубаво и отвърнало на поздрава му с глас, галещ ухото като чуруликането на пойна птичка. Продължили заедно и се заприказвали. Девойката казала, че името й е О-Юки2, че неотдавна загубила родителите си и че сега отива в Едо3, където се надява нейни близки да й помогнат да намери работа като слугиня.
Скоро Минокичи бил вече очарован от непознатата и колкото повече я гледал, толкова по-красива му се струвала тя. Затова се осмелил да я попита дали е сгодена, а тя отвърнала през смях, че е свободна като птичка. После и тя на свой ред го попитала дали е женен, или е дал вече някому обет, но Минокичи отговорил, че макар да живее само с овдовялата си майка, тя все още не му е поставяла въпроса за „почтена снаха“, защото той е твърде млад… След тези признания двамата дълго вървели мълчаливо. Знайно е обаче, че поговорката гласи: Ки га ареба ме мо кучи ходо ни моно о юу — „Има ли желание, очите са по-красноречиви от думите“. Тъй че, когато стигнали до селото, двамата вече се харесвали взаимно.
2
Юки (яп.) — сняг. Разпространено в Япония женско име, отговарящо на българското Снежа. — Б.пр.