След като отблъснаха кавалерията ни, те нападнаха пехотата, разчитайки да я сразят само с численото си превъзходство. Но те не знаеха, че пред себе си имаха двата най-добри римски легиона: корнути и брахиати. Строени в бойния ред, наречен костенурка, с глави, прикрити от щитовете си, легионите напредваха равномерно през гъстата орда на германците. Това беше критичният момент на сражението, както Орибазий твърди, че има критичен момент при треската, при който веднага може да се определи ще живее ли болният, или ще умре. Ние оживяхме. Германците умряха. Това беше грамадно, отвратително клане. По брега на реката ранени и умиращи войници лежаха по четирима-петима един връз друг; някои се задушиха от натрупаните върху им тела; други буквално се удавиха в кръв. Никога вече не видях битка като тази, за което съм признателен на съдбата.
Внезапно, като по даден знак (но това беше чисто и просто по инстинкт; и други свидетели на сражения са забелязали същото явление), германците се юрнаха към реката. Нашите войници ги следваха по петите. Гледката беше потресаваща. Варварите правеха отчаяни опити да преплуват до отсрещния бряг. На едно място — и това не е преувеличено описание на летописец — Рейн действително бе почервеняла от кръв.
Беше вече късно следобед. Всички мускули на тялото ме боляха и още треперех от това, което бях видял и извършил, когато намерих Юлиан и неговия щаб вече настанени на лагер върху една висока скала край реката. Бяха опънали цезарската палатка в една ясенова горичка и макар лицето на Юлиан да беше почерняло от прах и пот, той изглеждаше толкова свеж, колкото в началото на битката. Прегърна ме сърдечно.
— Ето че всички вече се събрахме! — възкликна той. — И още сме живи!
Докато сенките на дърветата наоколо ни се удължаваха, пихме вино и Салуст докладва, че сме загубили четирима офицери и двеста четиридесет и трима войници. Никой не можеше да изчисли загубите на германците, но на следващия ден ги пресметнаха, че са някъде между пет или шест хиляди. Това беше най-голямата победа за римското оръжие в Галия от времето на Юлий Цезар насам. Макар че обикновено не изпадам във възторг от военни подвизи, тази вечер и аз бях обхванат от общото вълнение, което стигна връхната си точка, когато малко преди полунощ докараха при нас самия Хнодомар, с вързани отзад ръце, провиснал голям корем и обезумели от ужас очи. У германците липсва истинска гордост, както мнозина отбелязват. Като победители те са надменни, като победени — раболепни. Хнодомар се хвърли пред краката на Юлиан и стенейки, помоли за милост. На другия ден Юлиан го прати под стража при Констанций, който нареди да го затворят в Кастра Перегрина на Целийския хълм в Рим. Там той умрял от старост. Общо взето, по-добра съдба, отколкото участта, която има победителят.
Юлиан не е писал нищо за останалата част от годината. Той погреба по достоен начин мъртвите гали. Завърна се в Таберне. Издаде заповед пленниците и плячката да бъдат откарани в Диводурум28. След това премина Рейн и навлезе в германска територия. Заграби всичкия им добитък и жито; опожари къщите, които са построени досущ като нашите, макар да се казва, че уж германците предпочитали да живеят в горски колиби (ето колко са достоверни легендите). Сетне навлязохме в онези величествени, огромни гори, които изпълват Централна Европа. Нищо на света не може да се сравни с тях. Дърветата са толкова на гъсто, че до земята прониква само слаба зелена светлина. И тези дървета, израсли там от незапомнени времена, правят гората мъчно проходима. Тук дивите племена са защитени от нападение, защото чужда войска не би могла да се оправи в този лабиринт. Пък и кой би пожелал да завладее тези обитавани от духове лесове? Единствено император Траян. Попаднахме случайно на едно от неговите изоставени укрепления и Юлиан нареди да го изградят отново и да поставят в него гарнизон. Сетне прекосихме още веднъж Рейн и се настанихме да зимуваме в Лутеция29, град, който римляните с обичайната си изисканост винаги наричат Калния град.
XII
От градовете в Галия най-много харесвам Лутеция и там прекарах щастливо три зими. Градът е разположен на малък остров в реката Секвана30. Дървени мостове го свързват с двата бряга, където гражданите обработват земята. Околността е чудесна, зелена и всичко вирее добре, дори смокинови дървета. През първата си зима там посадих дванадесет дървета (обвити със слама) и всички се хванаха освен едно. Разбира се, зимата в Лутеция не е толкова студена както в Агендикум или Виенна поради близостта на океана, който затопля въздуха. Ето защо Секвана рядко замръзва; а водата й — както е известно на всички, които са посещавали града — е извънредно сладка и приятна на вкус. Къщите са построени от дърво и тухли, а има и доста голям дворец на префекта, който ми служеше за главна квартира. От кабинета си на втория етаж гледах как водата се разделя при острия връх на острова, сякаш кораб цепи морските води. А ако втренчиш поглед в това място на реката, струва ти се, че се движиш, сякаш си на кораб с надути платна, а зеленият бряг препуска край теб.