— Не, августе. Не зная кой ги е извикал…
— Мълвата! — рече Орибазий. — Знаят, че ще излезеш победител. Винаги е така.
Голям букет ме удари в лицето. Бутнах го настрани — очите ме засърбяха. Кървавочервен мак се закачи на брадата ми.
Мъже и жени целуваха мантията ми, краката ми, коня ми. Така ме приеха в столицата на Илирикум още преди да узрее гроздето. Това бе първият голям град, който завладявах — два пъти по-голям от Аргенторатум, Колония Агрипина и дори от Августа Тревирорум. Денят беше трети октомври 361 година.
Отидох направо в двореца и се залових за работа. Приех членовете на градския сенат. Успокоих страховете им. Както те, така и легионите в града ми се заклеха във вярност. Заповядах да се уредят игри — надбягвания с колесници за забавление на народа в продължение на цяла седмица; част от бремето, което победените стоварват върху победителя.
С голяма радост посрещнах Невита, който, верен на думата си, пристигна в Сирмиум след победоносен поход през Реция. Западът беше наш.
Свиках военен съвет, където обсъдихме следващия ход. Някои бяха на мнение да се отправим направо за Константинопол, на около двеста мили оттук. Дагалайф считаше, че щом като Констанций е в Антиохия, Константинопол ще падне без бой. Невита не беше сигурен в това. Той предполагаше, че Констанций е вече на път от Антиохия за столицата. Ако това беше така, ние едва ли можехме да се мерим с най-голямата войска на света. Съгласих се с мнението на Невита. Реших да останем да зимуваме, където сме.
Поверих на Невита охраната на прохода Сучи, една тясна клисура сред високите планини, които отделят Тракия от Илирикум. Който владее този проход, е защитен от нападение по суша. Изпратих два от легионите на Сирмиум в Аквилея, за да пазят това важно за нас пристанище. По-голямата част от легионите оттеглих на около петдесет мили, в Найзус40 (родното място на Константин), където прекарахме зимата.
Дните ни в Найзус бяха изпълнени с работа. Всяка нощ диктувах до зори. Решен бях да изясня колкото се може по-добре как стоят нещата между мен и Констанций, за да могат всички да узнаят истината. Изпратих дълго послание до сената в Рим. Също така съставих отделни писма до сенатите на Спарта, Коринт и Атина. Съобщавах им какво бях извършил и какво възнамерявах да извърша. Основателно изтъкнах, че всичко бе станало по вина на Констанций. След това — въпреки че Орибазий ме посъветва да не повдигам този въпрос — уведомих разните сенати, че възнамерявам да възстановя почитанието на старите богове. При това споменах, че подражавайки на боговете, аз се задоволявам с малко и ще мога да извърша добрини на възможно най-голям брой хора. Тези писма били четени многократно пред народа. Направили дълбоко впечатление и били приети добре.
По това време замислях да нападна Константинопол едновременно по море и по суша при първия благоприятен вятър. От военна гледна точка положението ни беше добро. При Сучи държахме подстъпите към запад по суша, при Аквилея пазехме Северна Италия от нападение по море. Чувствувах се сравнително сигурен и вярвах, че преди да избухне гражданска война, Констанций ще се споразумее с мен. Но една ненадейна вест разби моето чувство на сигурност: съобщиха ми, че двата легиона, които изпратих в Аквилея, веднага преминали на страната на Констанций. Сега той държеше пристанището и аз бях изложен на нападение по море. Тъй като не можех да напусна Найзус и Невита не можеше да остави прохода в Сучи, единствената ми надежда бе Йовин, който беше в Норикум на път за Найзус. Изпратих му отчаяно писмо: незабавно тръгни за Аквилея. Положението ми бе станало крайно несигурно. Констанций можеше по всяко време да изпрати войска в Аквилея и да ме откъсне от Италия и Галия. Бях отчаян и мислех, че боговете са ме изоставили. Те не ме бяха изоставили. Намесиха се в последния момент.
Вечерта на 20 ноември работих до късно. Лампите, напълнени с евтино масло, димяха ужасно. Тримата нощни секретари седяха на една дълга маса и пред тях бяха натрупани купища пергаменти. На отделна маса аз пишех писмо до вуйчо си Юлиан — опитвах се да го уверя (и да уверя себе си), че победата ми е сигурна. Тъкмо бях привършил писмото с една от онези послеписни бележки, които дори старите ми приятели твърдят, че не могат да разчетат, когато чух бързи стъпки да се доближават отвън. Внезапно вратата се отвори с трясък. Секретарите и аз скочихме на крака. Човек никога не знае дали в стаята няма да се втурнат убийци. Беше Орибазий, задъхан, с писмо в ръка.
— Стана! — успя да изрече той. След това направи нещо, което никога не беше правил: хвърли се на колене пред мене и ми прочете писмото. — Това е за тебе… августе.