Когато три дни по-късно се изправи да говори пред комитета „Медуза“ в Лондон, д-р Райнхарт изглеждаше уморен. Макар да беше предал всички свои задължения в Портън Даун, документите, които взе със себе си от първото заседание, и допълнителната информация, която продължаваше да го засипва оттогава, го бяха натоварили с чудовищна задача.
— Проучването вероятно не е завършено — рече той. — Но се очертава една доста пълна картина.
На първо място, разбира се, знаем, че Саддам Хюсейн разполага с голям производствен капацитет за отровни газове, който оценявам на повече от хиляда тона годишно.
По време на войната между Иран и Ирак някои от пострадалите от газ ирански войници бяха лекувани тук във Великобритания и можах да ги прегледам. Още тогава разпознах фосген и иприт.
Най-лошото е, че вече нямам никакво съмнение — Ирак разполага със значителни запаси от два вида далеч по-смъртоносни газове — и двата нервнопаралитични, разработени от германците, наречени зарин и табун. Смятам, че ако ги бяха използвали във войната с Иран, нямаше да се стигне до лекуване на жертви. Всички щяха да са мъртви.
— Колко опасни са тези… ъъъ… средства, доктор Райнхарт? — попита сър Пол Спрус.
— Сър Пол, женен ли сте?
Изисканият джентълмен се стресна.
— Да.
— Лейди Спрус използвала ли е някога спрей?
— Да, мисля, че да.
— Забелязали ли сте колко фина е струята на спрея? Колко ситни са капчиците? Като прашец.
— Да, в конкретния случай с нейния парфюм се радвам, че е така.
Шегата беше остроумна. Или поне се хареса на сър Пол.
— Две такива капчици зарин или табун върху кожата, и вие сте мъртъв — каза химикът от Портън Даун.
Никой не се усмихна.
— Ирак се опитва да произведе отровни газове от 1976-а. Навремето се обърнали към британската компания Ай Си Ай2, обяснявайки, че искат да построят завод за пестициди, в които ще произвеждат четири отрови за вредители, но материалите, които търсели да закупят, накарали Ай Си Ай направо да им откаже. Спецификациите, показани от иракчаните, предвиждали резистентни на корозия реактори, тръби и помпи, което убедило Ай Си Ай, че крайната цел не е химически пестициди, а нервнопаралитични газове. Сделката била отказана.
— Слава Богу! — рече сър Пол и си записа нещо.
— Но не всички са им отказали — рече бившият бежанец от Виена. — Извинението винаги е било, че Ирак трябва да произвежда хербициди и пестициди, а за това са необходими отрови.
— Да не би наистина да са искали да произвеждат тези селскостопански химикали? — попита Паксман.
— Съвсем не — заяви Райнхарт. — За професионалния химик ключът се крие в количествата и видовете. През 1981-ва са намерили германска фирма, която да им построи лаборатория с много специално и много необикновено разположение. Тя е била предназначена да произвежда фосфорен пентахлорид, изходен материал за органичния фосфор, който е една от съставките на нервнопаралитичния газ. Нито една нормална университетска изследователска лаборатория не би имала нужда от такива ужасяващо токсични вещества. Инженер-химиците, работили върху това, сигурно са го знаели.
Други разрешения за износ показват поръчки за тиодигликол. От него, когато се смеси с хидрохлорна киселина, се получава иприт. Тиодигликолът, в малки количества, може да се използва също за производството на мастило за химикалки.
— Колко са купили? — попита Синклер.
— Петстотин тона.
— Това са ужасно много химикалки — промърмори Паксман.
— Говорим за началото на 1983-а — рече Райнхарт. — През лятото влиза в действие големият им завод за производство на отровен газ, който произвежда иприт. Започнали са да го използват срещу иранците през декември.
По време на първите нападения на иранските човешки вълни иракчаните са използвали смес от жълт дъжд, иприт и табун. Към 1985-а усъвършенствали сместа, така че да съдържа водороден цианид, иприт, табун и зарин, постигайки 60 процента загуби сред иранската пехота.
— Можем ли само за малко да се спрем на нервнопаралитичните газове, докторе? — попита Синклер. — Те сякаш са страшно опасно нещо.
— Така е — отвърна д-р Райнхарт. — От 1984-а химикалите, които са купували, са били фосфорен оксихлорид, който е важно изходно вещество за производството на табун, и две изходни вещества за зарин, триметил фосфит и калаен флуорид. От първия са се опитали да поръчат 250 тона от една холандска компания. Това количество пестицид стига, за да убие всяко дърво, храст и тревичка в Близкия изток. Също като Ай Си Ай холандците им отказали, но по онова време те все пак купили два химикала, които не подлежат на контрол: диметиламин за производството на табун и изопропанол за зарин.