Бяха се срещнали преди година в юридическата библиотека по време на силна буря с гръмотевици. Тогава Колиър беше казал: „Кара ме да се чувствам малък.“
— Спомням си тази буря. Уважавам природните стихии, които властват над това място. Този път, ако небето са продъни, ще се поизмокрим.
— Имаме палатка.
— И няма къде да я поставим. Хайде.
Те нарамиха отново раниците си и продължиха да се изкачват. Нина хвърли последен поглед към мрачната групичка, която все още стоеше на скалистия хребет.
Пътеката водеше до едно по-малко езеро, точно преди стръмния висок двеста стъпки склон, който водеше към гладка скала. Там течеше чиста, студена вода. Те продължиха нагоре по течението, доволни, че сега са между сипеите, като от време на време поглеждаха на изток, където мрачните облаци се сгъстяваха. Сега пътеката се изкачваше равномерно, а околните склонове бяха покрити със сняг.
Недалеч зад себе си те можеха да видят малките фигури на другите туристи.
— Не изглеждаха… кой знае колко… щастлива групичка — каза Нина, като се задъхваше.
— Мястото е трудно за изкачване — каза Колиър. — Онзи, който вървеше най-отпред — бащата, предполагам — е тип домашен тиранин. Може би единствено той е искал да дойде тук, обаче иди се разправяй с подобен човек.
— Ами вторият мъж? — каза Нина. — Не приличаше на член от семейството.
— Трудно е да се определи — каза Колиър. — Как се справяш?
— С повече пот — каза Нина. — Дали си въобразявам, или наистина стана по-влажно?
И двамата замълчаха и пак погледнаха нагоре. Сега облаците се скупчваха в тежки буреносни грамади.
— По дяволите — каза Колиър. — На билото е опасно при лятна буря. Има огромна опасност да падне гръм, тъй като Талак е най-високата планина наоколо. Не знам какво да направим. Намираме се само на около четиристотин стъпки от върха.
— Хайде да продължим — каза Нина. — Ако спрем сега, ще изпуснем вълнуващо преживяване — нощ в планината, звезден дъжд… и то само защото можело да завали. Ако нещо се случи, винаги можем да се скрием в някой ров. Има изгледи да преживеем едно приключение.
— Не мисля, че можем да се надяваме на подръчен ров само защото на нас ни е потрябвал.
Те отново бяха спрели на тясната камениста пътека. Отгоре прокънтя тежък гръм и сякаш се стовари право върху главите им. Обърнаха се назад и видяха, че групата, която бяха задминали, се изкачваше по същия път и приближаваше към тях.
Последен слънчев лъч се промуши между облаците и падна върху блестящите коси на двамата младежи, които вървяха един до друг. Те бяха красива гледка, излъчваха сила и бодрост. Приличаха на млади орли, готови да разтворят криле и да полетят над планината и зелените гори. Светлината, която сякаш излъчваха, контрастираше със застрашително притъмняващия пейзаж и ги фокусираше така, сякаш самото слънце светеше в тяхна чест.
Все още водейки групата, с риза, залепнала по тялото му от топлия влажен въздух, плешивият мъж ядно разгонваше мушиците, които кръжаха около лицето му. Той се потеше обилно. Когато се изравниха, той попита с предизвикателен тон:
— Предаваме ли се? — устата му се разтегна в студена усмивка.
— Съобразяваме се — отвърна Колиър.
Мъжът вдигна глава и огледа небето. После потърка бузата си.
— Лоша работа. — В гласа му се промъкна униние, сякаш имаше предвид нещо повече от лошото време.
— Да го вземат дяволите! — изрече той след малко и кимна към останалите.
При тия думи те се стегнаха, смълчаха се и почнаха напрегнато да следят всяко негово движение, като че очакваха още нещо от него, нещо по-лошо.
Той се обърна към Колиър с бавен, но категоричен тон:
— Май не искате да си развалите прическата в дъжда. — Беше се наежил и имаше войнствения вид на човек, който обича да се заяжда с непознати. Неговите спътници се отдръпнаха, сякаш искаха да покажат, че нямат нищо общо с него.
Колиър се изправи. Въздухът помежду им се наелектризира.
Нина бързо каза:
— Вие продължавате ли?
— Разбира се, че продължаваме. Ние почти стигнахме. Малко дъждец на никого не е навредил. — Той отново се вторачи агресивно в Колиър и дълго не отмести поглед от него. Но жената с козирката се отпусна върху пътеката и въздъхна изтощено. Тогава той враждебно се обърна към нея.
— Стига си се превземала, Сара. Скоро ще те вкарам във форма.
— Краката ми, Рей. Съжалявам.
— „Краката ми, Рей!“ — произнесе мъжът фалцетно и направи гримаса. — Хайде да тръгваме! Писна ми да слушам само скимтене и оплаквания. До гуша ми дойде. Това ще ми се напомня всяка възможна минута. Доктор Лий казва, че трябва да се движиш. Тъй че върви, мамка му.