Момичето скръсти голите си ръце:
— Доктор Лий никога не е казвал, че майка ми трябва да изкачва планини. Изобщо не е имал предвид да се бъхти по скалите като грешник.
— Тя ще прави онова, което аз й кажа.
— Задник! — приглушено изсъска тя.
— Какво каза? Какво чух?
— Казах „Задник!“ — отвърна момичето. Брадичката й се издаде напред, а очите й се изпълниха с ядни сълзи.
Преди някой да успее да реагира, той й отвъртя плесница, от която момичето залитна, а майка й я прегърна.
— Моли с голямата уста — каза той и се огледа наоколо с възмутен вид. — Видяхте ли как ми говори?
— Заслужаваш да ти разбия физиономията, Рей. — Мъжът с шалчето се обади за първи път.
— Млъквай, Лео. Или ще започна да се питам защо Сара настояваше толкова да дойдеш.
— Казах, че идвам с теб — каза Сара, като накуцваше по пътеката. — Моля те, Рей, не започвай пак.
Момичето й помагаше да върви, като държеше с една ръка бузата си, високо вдигнала глава.
Момчето взе лекия товар на Сара и го преметна през рамо. Той носеше без усилие своята собствена тежка раница. Нина не можеше да види очите му през зелените слънчеви очила.
— Хайде, мамо, нека да слизаме — каза то.
— Никъде няма да слизате, Джейсън — каза Рей, пристъпи напред и сграбчи ръката на Сара. — Толкова ли сте разтревожени за тази жалка жена, че да не можете да завършите изкачването с нас? Защото ние продължаваме нагоре.
— Добре съм, наистина — извини се жената на останалите. Капки пот избиха по горната й устна. — Нека просто направим това, което Рей каза.
— Така е по-добре — намеси се Рей. — Хайде, тичай обратно надолу като подплашен заек — обърна се той към Колиър.
— Всъщност ние също продължаваме — отвърна Колиър. — Изглежда, не е чак толкова опасно. Хайде, Нина.
— С удоволствие — каза Нина. Потеглиха, оставяйки групата скована и безмълвна, сякаш гневът ги бе превърнал в мрамор.
Те се изкачваха на север и нагоре, стъпваха както в швейцарската армия — по стъпка на вдишване. Сега бяха почти на десет хиляди фута височина. Избягваха да поглеждат небето, като че ли пренебрегваха облаците, които биха им попречили да продължат.
Вълна от закъснял гняв обзе Нина.
— Нещастник — измърмори тя, докато стъпваше внимателно върху нестабилната скала. Чувстваше се потисната от грозната сцена, на която току-що бе станала свидетел и от заплашителното време.
Тя последва Колиър, повървяха малко на изток и стигнаха до няколко обрулени бора. Той заби тоягата си в стара купчина сняг, скрита под клоните.
— Можем да се скрием и да изчакаме бурята тук — каза той.
— Под дървото?! — отвърна Нина. — Май не трябваше да тръгвам на планина с юрист. Мислех, че и децата знаят, че при гръмотевична буря е опасно да седиш под дърво.
— Най-важното е да слезем от върха колкото се може по-бързо, в случай че времето се развали. Тук поне сме малко по-защитени от вятъра.
Двамата погледнаха нагоре. Небето беше съвсем потъмняло, без никаква светлина, почти саждиво и вятърът се бе усилил, но все още нямаше светкавици. Можеха да съзрат върха, издигащ се на двеста фута нагоре.
— Какво мислиш? — попита Колиър. — На практика сме стигнали.
— Да продължим — отвърна Нина. Той кимна.
— Предполагам, че горе ще срещнем нашите приятели. Сигурно са тръгнали по някоя от успоредните пътеки. Точно тук пътеката едва личи, минава се само с лазене.
— Едва се сдържам — каза Нина. — Иска ми се да му размажа физиономията.
— Струва ми се, че не трябва… знаеш… да се намесваме. Другият мъж няма да го допусне. Имаш ли нужда от помощ?
— Със сигурност не.
Започнаха да пълзят на североизток по ръба на почти отвесен наклон и после диагонално на северозапад. На места още имаше сняг. На едно място Колиър се подхлъзна върху парче лед, запазило се някак през август, и за малко не се прекатури през глава по склона.
Екскурзията, която бе започнала така безгрижно, се превръщаше в изпитание. Нина искаше да приключат с изкачването и после да се оттеглят под клоните на боровите дървета двеста фута надолу. Беше й повлияло неприятното настроение на групата непознати. Вече не искаше да прекара нощта на върха, особено пък с онези хора. А пък и времето…
Тя изкачи последните няколко стъпки от тъмната, ронлива скала уморена, но развълнувана. Вече на върха, Колиър пусна раницата си на земята, силният вятър рошеше косата му. По средата на един голям гранитен блок някой беше направил купчина от ръбести камъни.
— Искаш да прекараме нощта тук? — провикна се Нина.
Вятърът направо щеше да я отвее и бе топъл, странно топъл.