Проклинайки планината, Нина завърза тениската около главата си, наведе се, за да се измъкне и се опита да последва Колиър, но попадна в бяла мъгла. Не виждаше нищо пред очите си. Не знаеше по кой път е тръгнал Колиър. Той едва ли виждаше по-добре от нея. Ами ако е паднал? Ако не можеше да го намери?
Беше изминала около двадесет и пет фуга, когато налетя на една остра скала и удари коляното си. Това я принуди да седне. Мокрият сняг се просмука през дрехите й чак до раменете. Докосна с треперещи пръсти раната си, но не можа да прецени дали е сериозна.
Шеметните промени във времето и атмосферното налягане, парещите очи и временната глухота от тътена на гръмотевиците се примесиха с болката в коляното й. Щеше да припадне. Но трябваше да намери Колиър!
Тя изпълзя обратно под канарата, за да помисли. Отвори раницата си, за да потърси сухи дрехи и да ги увие около зъзнещото си тяло.
Ръката й докосна клетъчния телефон, който носеше навсякъде със себе си и днес отново го бе взела. Никакъв сигнал. Никакъв сигнал!
— Какво, по дяволите… — изпъшка тя и натисна бутона. Оранжева светлина огря екранчето и то забибипка. Тя го сложи до ухото си и чу сигнал „свободно“ Набра 911. Нищо.
Затвори телефона, сгъна антената, по бузите й се търкаляха горещи, безпомощни сълзи. „Опитай пак, Нина, си каза тя. Не се предавай.“
Повтори цялата процедура, този път по-бавно. Никакъв отговор. Нищо, звукът на мъртвия ефир. Надничаше навън в мъглата и се ослушваше да чуе звук, някакъв звук, който би й казал къде е Колиър, звук, който да й даде сигурност, че не е сама на връх планината сред чудовищната буря. Можеше просто да легне и да умре. Можеше да замръзне тук горе, в средата на август, в Калифорния, което със сигурност щеше да я вкара в някоя книга за рекорди.
Раздвижи крайниците си, но пръстите на ръцете и краката й я боляха от студ. Не й се искаше Колиър да я намери сгърчена под тази скала, с блажена усмивка на лицето, стоплена от смъртта, както бе чувала, че става с хора, умрели от измръзване.
Далечна гръмотевица я изтръгна от мрачните й мисли. Епицентърът на бурята започваше да се измества, оставяйки след себе си пълно опустошение.
Тя седна отново и за първи път видя кръвта, бликнала от пулсиращия й крак. Отново включи телефона. Набираше цифрите, оставяйки достатъчно време интервал:
…1 …1.
Звукът от бутоните отслабваше все повече. Тя се вторачи в цифрите. Прочете надписа.
— Глупачка! Беше го забравила отново! „Send!“ Магическото send!
Натисна го.
Отговори спокоен женски глас.
Когато от Рено пристигна спасителният хеликоптер и вдигна вихрушка от пресен сняг, облаците се бяха разкъсали и синьото небе сияеше, все едно че нищо не е било. Двама униформени мъже изскочиха и се втурнаха към Нина, която седеше до раницата си върху скалата и решеше дългата си мокра коса — една измокрена до кости Лорелай.
— Добре ли сте?
Забелязаха раната й. Единият, който се представи като Свен, разпори джинсите й над раната и прегледа крака й с бързината на познавач. Почисти я, нарече я относително малка и я превърза. Докато той работеше, гласът й се възвърна.
— Момчета, толкова се радвам да ви видя. Долу на склона има още двама мъже. Мисля, че единият от тях е ударен от мълния. Другият е мой приятел, слезе надолу, за да помогне. Мисля, че знам накъде тръгнаха. Ще ви покажа. — Тя усети, че гласът й трепери, но не й пукаше.
— Как е кракът ви? — попита загрижено Свен.
— Чудесно. Кръвта ме изплаши, но мога да ходя.
Тя ги заведе до ръба на склона, като се опитваше да ходи и откри, че положението не е толкова лошо. На неколкостотин стъпки надолу се виждаха две фигури. Колиър махна с ръка. Другата фигура лежеше неподвижно.
— Не можем да слезем по-надолу, Дейв — каза един от техниците. — Да вземем носилката. Как се чувствате, госпожице?
— Добре! Чудесно! — Леко се смути, като си спомни паниката, обзела я там при канарата. Хората наистина загиваха в планината. Ето горкия човек, който лежеше там долу, животът му си бе отишъл в миг. Трябваше да се върнат. Беше ги обзела дяволска дързост и ето ти сега…
— Имате нужда от сухи дрехи. В хеликоптера има и можете да си ги разпределите с останалите веднага, щом като прегледаме ранения.
— Свен, Дейв, като слезем долу, ще направя нещо за вас. Ще… ви направя торта. — Момчетата се ухилиха.
— С лимонова глазура — каза Дейв.
Докато си приказваха, разтовариха екипировката си и сложиха обувки за катерене. Докато се приготвяха, още един хеликоптер кацна близо до първия. Един мъж, който се представи като Майк, се зае да дава указания на техниците.