— Хвърли по-скоро, юначе, солта, че старецът ни настигна!
И момъкът хвърлил солта. Цялото поле зад тях се покрило тутакси с високи скали, остри като игли. Мулето пак спряло, не искало да мине. Мушкал го старецът, шибал го с бича си, но то се заковало на едно място и не мръдвало. Пак трябвало да се заобикаля. Момъкът отлетял с коня напред и мислел, че старецът не ще може вече да го настигне.
Но по едно време пак чул зад себе си стареца с мулето. Конят отново проговорил:
— Хвърли наземи стъклото с водата, юначе: инак сме изгубени!
И момъкът хвърлил стъклото: то се счупило, водата се разляла и зад тях потекла буйна и дълбока река. И сега мулето не искало да нагази във водата: старецът препуснал да дири брод, но реката текла навсякъде еднакво буйна и еднакво дълбока. Тогава той викнал на юнака:
— Хей, синко! Чакай, защо бягаш? Чакай да ти кажа нещо, па ще се върна!
Момъкът спрял коня и старецът му рекъл отдалеч:
— Не виждаш ли, че и тялото, и дрехите ти са позлатени, па и конят ти е позлатен? Къде си тръгнал такъв? Облечи си други дрехи, че така има много да теглиш!
И се върнал назад, а момъкът подкарал спокойно коня си. На едно място той срещнал един овчар. Дал му своите златни дрехи, облякъл неговите, яхнал се пак на коня и продължил пътя си. Стигнал до една планина. Почнало да се мръква. Юнакът подирил място за нощуване. Гледал, гледал — навсякъде само скали.
— Няма що — рекъл той на коня, — ще намерим някоя пещера и там ще пренощуваме.
А конят му казал:
— Ти недей още слиза: по-натам има хора; ако не те е страх, нощувай при тях, но аз ще спя отвън.
— Защо да ме е страх? — почудил се юнакът. — Нали и те са хора като мене!
— Те са разбойници — рекъл конят. — Много хора са затрили: може и тебе да убият. Те са четиридесет души, а ти си самин.
— Не ме е страх — казал юнакът. — И на четиристотин излизам насреща, стига да са добри юнаци.
— Тридесет и деветмината са добри юнаци — рекъл конят. — Но четиридесетият, който им е войвода, е лош: дето не може със сила, той надвива с хитрина.
Като си приказвали тъй, стигнали до една висока права скала. Зад нея се чували човешки гласове. Юнакът се приближил с коня до скалата и се вслушал: наистина отвътре приказвали хора, но нищо не се разбирало. Тогава той спрял коня, извадил си сабята и ударил с нея силно по скалата. Гласовете стихнали. Той ударил втори път. Отвътре някой се обадил:
— Кой си ти, който ни разтърси пещерата? Ако си мъж, брат да ни си, ако си жена — сестра ни бъди, отвали капака и влез!
Юнакът рекъл:
— Мъж съм, но не мога да вляза, защото съм на кон. Кажете ми де да си вържа коня!
Гласът отвътре се обадил:
— Дето са нашите, там и твоят. Мини вдясно, ще видиш една голяма пещера: там го вържи!
Юнакът подкарал коня си надясно и наистина съзрял една широка пещера, която се не виждала отдалек. Там миришело на коне. Пред пещерата имало голям камък, изправен да пази конете от вълци. Юнакът махнал камъка, вкарал коня си вътре, вързал го, дал му да яде, па сетне натъкмил отново камъка и се върнал на мястото, дето се чували гласовете. Там имало една цепнатина, през която се прозирала светлина отвъд скалата. Той ударил силно с ръка в скалата, един камък се завъртял, отворил се проход и юнакът влязъл. В пещерата намерил четиридесет души разбойници, все лични юнаци. Те си оставили вечерята, станали всички, та го прегърнали и целунали: побратимили се. Питали го, разпитвали го — отде иде, къде е ходил и какви юначества е вършил. Той им разказал всичко и те се почудили на силата и смелостта му. Всички едногласно викнали:
— Ти ще ни бъдеш войвода, защото си по-силен и по-сърцат от нас.
Само войводата на разбойниците мълчал. Той завидял на юнака. Но момъкът рекъл:
— Не съм за войвода, побратими; оставете ме! Аз не знам що е страх, та съм тръгнал по света да диря страшно. Като минавах насам и чух хора в скалата, помислих, че тук ще да е страшното. Но щом няма и при вас страшно, ще преспя тая нощ, а утре ще вървя по-натам: моят път е дълъг.
Тогава войводата рекъл:
— При нас, побратиме, всеки ден има страшно. Остани само два-три дена — па ще видиш!
А той му казал това, защото имал на ум да го прати някъде да загине: тежко му било на сърцето, че другарите му харесали юнака, та дори искали да го направят свой войвода. Седнал юнакът при разбойниците, вечерял с тях, приказвали си чак до полунощ, па легнали да спят. На заранта още войводата се престорил на болен. Охка, пъшка, стене, извива се от божи. Питат го що му е — той не казва.