— Какво ще му направите, ако го хванете? — попита Уийд.
— Кого да хванем?
— Този, който е изрисувал статуята.
— Не мога да кажа със сигурност. Първо ще трябва да поговорим с него, за да разберем защо го е направил — отвърна Бразил замислено. — Който е да го е направил, брат ти явно му е бил много скъп.
— Приберете го на минутата — веднага предложи Пиджън.
— Аз така бих постъпил.
— Не — отказа Бразил. — Ако просто е изрисувал една статуя, каква полза да го вкарваме в затвора? По-добре да го накараме да направи нещо полезно за обществото.
— Например какво? — попита Уийд.
— Например да почисти статуята.
— Да махне нарисуваното? Въпреки че е направено много добре? — попита Уийд.
За него нямаше значение, че творбата му нямаше да оцелее след първия дъжд или измиване с маркуч. Уийд не можеше да понесе мисълта сам да почисти статуята. Би го убило да отмие образа на Туистър.
— Няма значение дали е добро или не — отвърна Бразил.
Но за Уийд имаше значение и той не можа да се сдържи да попита:
— Мислите ли, че наистина е добро?
— Аз съм сигурен — обади се Пиджън. — Мисля, че художникът трябва да отвори галерия в шибания Ню Йорк.
— Не това е въпросът — каза Бразил на Пиджън. — Тук някъде наоколо има някой необичайно надарен, признавам това. Но това не е начинът да го показва.
— Какво значи надарен? — попита Уийд.
— Специален. Много добър в нещо. Сигурен ли си, че не знаеш кой може да го е направил? — попита Бразил.
Бразил знаеше. На Уийд му бе ясно, че е така.
— Хайде, Уийд, признай си — насърчи го Пиджън. — Спомняш ли си какво говорихме? Спомняш ли си за дявола, който е някъде наблизо?
Уийд побягна с всички сили, а раницата се развя на гърба му. Две четки излетяха през отвора й и паднаха върху гроба на Варина Дейвис.
27.
На заседанието в клуба Хамър започваше да губи спокойствие и да се впуска в ожесточен спор. Не бе закусила и доста неразумно бе изпила с кафето си един мултивитамин, две таблетки „Адвил“, две „Бъспар“16 и три калций с аромат на тропически плодове. Стомахът й започваше да се бунтува.
— Мисля, че трябва да погледнем нещата в цялост — настоя Хамър.
— Мисля, че точно там правим — отвърна й Ърхарт.
— В момента не говорим само за почитта си към паметниците и историческото гробище — каза Хамър, осъзнавайки, че подема взривоопасна тема.
— Не става дума само за почит, а за много по-широко разбиране — прекъсна я Ърхарт. — Холивудското гробище е символизъм на процъфтяващия възход на културата, който в средата на деветнайсети век е изстрелял нашия прекрасен град помежду двайсет и петте по-големи в Америка.
— Някой знае ли колко големи града е имало по онова време? — предизвика я преподобният Джаксън.
— А някой изобщо знае ли какво говори тя? — прошепна кметът Лам в ухото на Хамър.
— Поне трийсет и пет — предположи издателят Ийтън.
— Близо четирийсет. Южна Дакота е влязла в Съюза през 1859 — тихо се обади заместник-губернаторът Милър.
— Бих искала да довърша мисълта си — намеси се Хамър. — Исках да подчертая, че боядисаната статуя не е най-ужасното престъпление, което е било извършвано тук. — Тя погледна Ърхарт. — Мисля, че е по-добра идея да се съсредоточим върху бандите и увеличаващата се младежка престъпност, върху нежеланието на обществеността да съдейства на полицията и да поема отговорност за безопасността си. Което е основната причина да дойда тук днес.
— Но защо сте мислили, като дойде тук и не да участвате? — избухна възмутено Ърхарт. — И за протокола да се запише, че аз никога не била убедена, че ни е трябвало Шарлът да ни казва как да съсипем полицията или града си.
— Е, там със сигурност се оправят много по-добре от нас — отбеляза президентът на банка „Нейшънс“ Олбрайт, който бе работил в Шарлът, преди от централата на банката да го изпратят в Ричмънд.
— Днес не сме се събрали да говорим за Шарлът — раздразнено се обади кметът.
— Няма нищо лошо в това да се поучим от някой друг — каза заместник-губернаторът.