Руп надраска: РИБНА ИСТЕРИЯ на едно листче и го подаде на Аутло. Тя се намръщи и поправи РИБНА ИСТОРИЯ. Руп поклати глава, грабна листчето и отново написа ИСТЕРИЯ и подчерта думата четири пъти.
В три без десет сутринта Уийд излезе от стаята си и мина на пръсти покрай затворената врата на майка си, надявайки се, че тя спи дълбоко. Майка му, както обикновено, хъркаше. Уийд излезе от къщата и изчака на пресечката, където му бе казал Смоук.
След няколко минути леманът се чу в далечината и Уийд си спомни кошмара с камиона за боклук. Ръцете му се разтрепериха толкова силно, че се зачуди дали ще може да рисува. Отново започна да му се гади и се изкуши да изтича обратно в дома си и да се обади на полицията или поне да си вземе акрилните бои, в случай че Смоук разбереше, че е измамен.
Задната врата на лемана се отвори. Уийд се качи и внимателно сложи раницата и торбата с боите в скута си. Смоук не извърна глава. Дивинити седеше до него отпред и бе опряла глава на рамото му.
— Явно другите няма да идват — обади се Уийд, като полагаше върховни усилия гласът му да звучи спокойно.
— Не ни трябват.
— Защо не си с твоята кола? — попита Уийд, а страхът започна отново да се надига в него като вълна, която ще се разбие всеки момент.
— Защото не искам колата ми да бъде паркирана някъде, където може да бъде забелязана — обясни Смоук.
— Дог не се ли страхува, че може да видят неговата кола?
— Кой го пита? А и ти млъквай, тъпчо. Аз задавам въпросите. Ясно?
Дивинити се разсмя и напъха език в ухото на Смоук.
— Да — промълви Уийд. Сълзите напълниха очите му и той веднага ги изтри, за да не се издаде.
Не каза нито дума повече, докато Смоук караше към центъра и по улиците на Орегон Хил, където оставиха колата в малък парк край реката. Оградата на гробището бе дебела, обрасла в растителност и около три метра висока. Уийд не виждаше как може човек да се изкатери, но Смоук явно знаеше. Уийд никога не бе чувал някой да си поставя рекламни пана върху ограда на гробище, но очевидно „Почистване на килими Виктория“ бяха сметнали това за добра идея. Голямото метално пано бе закачено за оградата точно до пресечката на улиците „Саут Чери“ и „Спринг“.
Смоук показа на Дивинити и Уийд как да се хванат за ръба на паното и да се изкатерят достатъчно високо, така че да стигнат до дебелия надвиснал клон на дъба, който растеше от вътрешната страна на оградата. За нула време и тримата вече бяха скочили на земята и тръгнаха към вътрешността на тъмното смълчано гробище. На Уийд гробището му приличаше на призрачен град с тесни алеи, виещи се във всички посоки, с надгробни камъни и паметници — докъдето стигаше погледът му. Хрумна му, че на Смоук и Дивинити може да им се стори забавно да го изоставят вътре.
Може би точно това бе планът им. При тази мисъл го полазиха тръпки и той усети как цялото му тяло се разтреперва. Уийд бе чувал истории за това как сводници наказвали проститутките, като ги връзвали за дървета на гробищата и ги оставяли там по цяла нощ. Някои от жените буквално полудявали. Други умирали от сърдечен удар или правели дълбоки рани в кожата си, опитвайки се да се освободят, след което умирали от загуба на кръв. Една проститутка прегризала ръката си, за да избяга, а друга се самоубила, като задържала въздуха си, докато спре да диша. Уийд се напрегна, за да спре да трака със зъби. Знаеше, че не трябва да показва, че го е страх.
— Супер! — каза той и се огледа. — Мога да си рисувам тук няколко седмици.
Двамата с Дивинити следваха Смоук, който явно знаеше накъде вървят.
— Всички тези надгробни камъни са като бели платна или като листи от блок. Уф, супер! Мога да си рисувам тук колкото искам — продължи Уийд. — След статуята може ли да нарисувам още нещо?
— Млъквай! — сопна му се Смоук.
Уийд замълча. Струваше му се, че са го полазили малки буболечки, потеше се и едновременно трепереше от студ. Зачуди се колко ли мъртъвци има погребани тук. Със сигурност повече, отколкото би могъл да преброи, особено като се има предвид, че по математика имаше само двойки. Удиви се колко много от тях имаха фамилия ПАКС8. В тяхното училище никой не се казваше така. Имаше няколко Пакстън и един Паксинос, който се бе преместил от Ню Йорк и се мислеше за най-големия умник в гимназията.
Но мисълта за мъртвите богаташи притесняваше Уийд най-много. Всички те си имаха малки мраморни къщички с най-различни украси, а имената им бяха изсечени над огромните, тежки метални врати. Къщичките имаха и прозорци, а мисълта да надникне през тях караше всяко косъмче по тялото на Уийд да настръхва. Виденията се блъскаха в съзнанието му и напълно го объркваха. Представи си размазано лице с хлътнали очи и зелени, разлагащи се ръце, които държат бяла Библия и всеки момент ще обърнат на страница с проклятие, което ще обрече Уийд да отиде в ада. Привидя му се, че ухилен скелет с дълга сатенена роба и кокалести ръце, сключени около изсъхнала роза се кани да се изправи и да полети след него, тракайки с костите си.