— Готови ли сме? — попита Смадж.
— Да започваме — отвърна му Буба нахакано.
Двамата пуснаха кучетата си от колибите и те веднага започнаха да ръмжат и да лаят, размахвайки опашки, а Буба и Смадж ги дърпаха за дебелите каишки.
— Добро момиче! — Буба погали Хафшелф зад дългите, копринено меки уши.
Буба обичаше кучето си, независимо от недостатъците му. Тя приличаше на дългокрак, красив бийгъл с изненадващо мека козина. Обичаше да ближе Буба по ръцете и лицето. На Буба никак не му се искаше да я размъква из тези гори. Ако я ухапеше змия или ако я разкъсаше някой ракун, Буба нямаше да го преживее.
Смадж бе извадил хронометъра. Буба галеше Хафшелф и я насърчаваше този път да открие някой ракун.
— Старт! — извика Смадж, преди Буба да се е изправил.
Уийд тича по тъмната улица „Къмбърланд“, докато не приближи надлеза при I-195. От двете му страни имаше гъсти дървета и храсти, оградени от висока телена ограда.
Той прекоси затревения участък, оглеждайки се крадешком наляво и надясно, после се хвана за оградата, през която не се виждаше нищо заради гъстата растителност от другата й страна. Какво значение, ако паднеше от пет метра върху движещите се коли? Какво му оставаше в живота, ако Смоук го откриеше?
Уийд се изкатери по оградата и отблъсквайки клоните, които се навираха в лицето му, предпазливо се спусна от вътрешната страна. Задържа дъх, когато краката му докоснаха земята, и сляпо се запромъква между избуялите треви и храсти, пазейки лицето си с високо вдигната ръка. Озова се на някаква полянка, където различи фигурата на човек, седнал по средата. В мрака проблясваше запалената му цигара. Сърцето на Уийд се сви уплашено.
— Кой е там? — прозвуча някакъв враждебен глас. — Не се опитвай да направиш нищо. Виждам в тъмното и вече знам, че си дребен и невъоръжен.
Уийд не знаеше какво да каже. Нямаше накъде да избяга, освен ако не се опиташе да прескочи стената и да се приземи на магистралата.
— Какво става, момче, езика си ли глътна? — попита мъжът.
— Не, сър — любезно отговори Уийд. — Не знаех, че тук има някой. Веднага ще си тръгна.
— Няма къде да отидеш. Затова си тук нали?
— Да, сър.
— Можеш да спреш с това „да, сър“. Казвам се Пиджън.
— Не може това да е истинското ви име11. — Уийд се осмели да се приближи леко.
— Вече не си спомням истинското си име.
— И защо са ви измислили такъв прякор?
— Защото ям гълъби. Когато успея да хвана някой, разбира се.
Стомахът на Уийд се преобърна.
— А ти как се казваш и защо не дойдеш по-наблизо, за да те видя по-добре?
— Уийд.
— Не може това да е истинското ти име — изимитира го Пиджън.
— Точно такова е.
Уийд беше гладен и жаден, а постоянният грохот на движещите се по магистралата коли го стряскаше. Нощта бе станала доста хладна и на Уийд му беше студено само по дънки и фланела. Пиджън си запали нова цигара и Уийд зърна лицето му в светлината на пламъка.
— Много си стар — каза Уийд.
— По-стар съм от теб, със сигурност. — Той пое дълбоко цигарения дим и го задържа в дробовете си.
Уийд пристъпи още по-близо. Пиджън миришеше, сякаш се разлага жив.
— Щом прекараш известно време тук, започваш да виждаш в тъмното, забеляза ли? Сигурно е заради фаровете на колите отдолу — каза Пиджън. — Не ми изглеждаш на много повече от десет.
— Четиринайсет — отвърна Уийд възмутено.
Пиджън бръкна в торбата си и извади недояден сандвич с риба. Устата на Уийд се напълни със слюнка, но и усети, че му се гади. Пиджън пак бръкна в торбата и извади двулитрова бутилка пепси, която бе наполовина празна. Захвърли фаса си встрани.
— Искаш ли? — попита Пиджън.
— Няма да ям или пия нищо, извадено от кофа за боклук — заяви Уийд.
— Откъде знаеш, че е от боклука?
— Защото съм виждал хора като теб да ровят из кофите за боклук. Размъкват се насам-натам с колички от супермаркети и не живеят постоянно никъде.
— Аз живея тук — каза Пиджън. — Това не е никъде. Я ела насам! Ще ти покажа нещо.