Хамър бе закъсняла с двайсет минути. Тя прекоси на бегом мраморното фоайе, без да забелязва разкошния ориенталски килим, античния кристален полилей, кадифените диванчета, огледалата с позлатени рамки и огромния портрет на Джордж Вашингтон. Не спря да остави палтото си на гардероб, нито да се полюбува на удивителните картини на Робърт И. Лий и Лайтхорс Хари. Джуди Хамър малко се интересуваше от сто и осем годишния клуб, основан от бившите офицери на Конфедерацията, които според първоначалния устав са искали да насърчат социалното общуване и да поддържат богата библиотека.
Вратата към заседателната зала на първия стаж бе затворена. Хамър я отвори бавно и тихо, докато Лийла Ърхарт продължаваше речта си. Хамър огледа лицата на присъстващите: члена на градския съвет — преподобния Соломон Джаксън, кмета Стюарт Лам, заместник-губернатора Джун Милър, президента на банка „Нейшънс“ Дик Олбрайт, издателя на „Ричмънд Таймс Диспач“ Джеймс Ийтън и президента на Ричмъндската метрополна конвенция Фред Рос.
Мъжете погледнаха Хамър. Неколцина й кимнаха. Всички изглеждаха изнервени и готови да посъветват Ърхарт да иде да се гръмне. Хамър си намери свободен стол.
— То е толкова и много повече от град на мъртвите — говореше Ърхарт авторитетно. — Това е Валхалата12 на храбреците, които са носили Южния кръст до последния си дъх, размахвали са го заради в името на правата на щатите и които накрая са били погребани, много безименни войни също, в Холивудското гробище.
Ърхарт би била неотразима блондинка, ако нямаше няколко физически недостатъка, които я правеха по-скоро неприятна и я амбицираха да промени външността си. Косата й не бе толкова руса, колкото на Лийла й се искаше, и с годините все повече потъмняваше, което налагаше доста чести посещения във фризьорския салон на „Саймън и Грегъри“. Изтощителните часове с личния й треньор също не можеха да променят генетично дадените й дълъг врат, тесни рамене, малки гърди и широк ханш.
Ърхарт прикриваше тези си недостатъци възможно най-добре, обикновено с дрехи „Ескада“. Тази сутрин бе направо ослепителна в оранжевите си пола и блуза, с подходящи обици, обувки и чанта. Останала без дъх и плувнала в пот под сивия си раиран костюм, Хамър си каза, че Ърхарт прилича на пътна пирамидка.
— Двама президенти и петима губернатори си спят вечен сън тук — не спираше тирадата си тя. — Да не забравяме бригадните генерали Армистед, Грейси, Герг, Морган, Пакстън, Стафърд и Хил.
— Хил е бил генерал-майор — обади се заместник-губернаторът Милър невъзмутимо. — А всички генерали, които току-що изредихте, не са погребани тук, само останките им са били излагани на поклонение в гробището за кратко. С други думи в момента не се намират тук.
Ърхарт бе прочела седемте имена на гърба на брошурата, където се изреждаха имената на генералите на Конфедерацията, и не бе забелязала, нито вникнала в смисъла на „изложени за временно поклонение“. Всъщност чак в този момент тя осъзна, че предполагаемият предшественик на съпруга й, генерал Бул Пакстън, е сред седмината герои от войната, чиито останки, както й казваха в момента, са били преместени на друго място. Ърхарт не позволи да я поправят.
— Смятам, че аз правата — усмихна се тя хладно на заместник-губернатора.
— Не, не сте — съвсем спокойно настоя гласът, който никога не се повишаваше, нито издаваше напрегнатост. — В гробището са погребани двайсет и петима генерали, но не и тези седем. Може би ще пожелаете да си отидете и да проверите брошурата си.
— Каква брошура?
— Тази, която не сте прочели много внимателно.
23.
Буба, Смадж, Хафшелф и Трийбъстър прекараха цялата нощ в гората. Но това не бе, защото го желаеха. Когато Буба бе гръмнал гумената змия и Смадж се бе хвърлил да се крие, той си бе направил цицина на главата.
Сега Смадж бе объркан, неориентиран и раната на главата му леко кървеше. Това остави търсенето на обратния път изцяло в ръцете на Буба, който сам трябваше да води и двете кучета за каишките и да внимава поне едното от тях да не открие никакви ракуни.
— Внимавай да не се спънеш — предупреди Буба Смадж, докато бавно си пробиваха път през храстите и дърветата, които бяха толкова гъсти, че спокойно можеха да минат за тропическа гора.
— Още колко? — попита провлечено Смадж.
— Не може да има още много — отвърна Буба същото, което повтаряше през последните осем часа.
Смадж нямаше да издържи да ходи още дълго. Добре че Буба бе взел в раницата си храна, макар сега и да съжаляваше за сандвича, който бе натъпкал в дупката на дървото. В момента бе готов да даде всичко за него. Поне водата не бе проблем. Проклетата вода бе навсякъде около тях и всеки път, щом стигнеха до поток, Хафшелф забиваше крака на място и започваше да лае, а Буба трябваше да я пренесе през водата, макар че някои от потоците бяха доста дълбоки и бързи. Единственото нещо, което поддържаше Буба, бе гневът.
12
Валхала в норвежката митология е мястото, където отиват душите на загиналите в битка герои. — Б.пр.