Госпожица Синк успя да пъхне картата си в улея на банкомата, набра номера си и отговори на всички въпроси, които се изписаха на дисплея. Усети задушливия парфюм на Дивинити и зловещото й излъчване, докато чакаше десетте двайсетдоларови банкноти да се подадат през улея.
— Доста джобни пари, а? — саркастично й подвикна Дивинити.
— Моля ви, оставете ме на мира — изрече госпожица Синк с разтреперан глас.
— Не ми казвай какво да правя, стара кучко! — викна й злобно Дивинити.
— Хайде — обади се младежът. — Ще ви изпратя до колата, мадам.
— О, благодаря. — Госпожица Синк почти сграбчи ръката му. — Толкова сте мил. Не мога да изразя колко съм ви благодарна.
Госпожица Синк видя как Дивинити откъсва парче широко тиксо и го залепя върху обектива на охранителната камера.
— Трябва да се обадим на полицията — прошепна госпожица Синк на младежа, докато той й отваряше вратата на колата.
Тя не разбра защо той заобикаля колата и отваря другата предна врата.
— Ще дойда с вас и ще сляза след една-две пресечки, просто за по-сигурно — обясни той, а Дивинити продължи да се суети на банкомата, навярно изчаквайки да се появи нов човек, когото да тормози.
Госпожица Синк се извърна да види как е Лорейн. Слава богу, тя спеше. Госпожица Синк запали двигателя и заключи вратите.
— Не ми хареса видът на онова момиче — каза младежът. — Понякога хора като нея действат по двойки, като змии. Опасявам се, че може да има още някой наоколо. Просто нещо в цялата история ме смущава. А и сигурно сте чули за обирите пред банкомати.
— О, да! — спомни си госпожица Синк. — Слава богу, че се появихте вие. Сигурно сте моят ангел хранител. Но аз още не знам името ви.
— Наричат ме Смоук.
— Е, надявам се, че не пушите14. Аз по-рано пушех. Не мога да ви опиша колко трудно се отказах.
— Не това е причината да ми викат така.
Госпожица Синк даде назад, за да излезе от паркинга, но сляпото око на камерата не улови нищо.
— Наричат ме Смоук, защото като бях малък, често палех разни неща — процеди той през зъби, издърпа пистолета, затъкнат на кръста му, и го заби в ребрата на госпожица Синк.
— О, божичко! — възкликна госпожица Синк. — О, не!
— Продължавай да караш! — нареди й Смоук заплашително. — Натам. Заобиколи зад „Кмарт“.
— О, моля ви, за бога — умоляваше го госпожица Синк. — В колата има дете. Просто вземете каквото искате и ни оставете на мира.
— Млъквай, кучко!
Смоук проследи как Дивинити изкара ескорта иззад банката, където го бе скрил. Колата се плъзна в натоварения поток от коли, пълзящи бавно към града, а ранната сутрешна светлина осветяваше предните им стъкла. Смоук усети мирис на изпражнения и урина и в първия момент си помисли, че идва откъм бебето на задната седалка.
— По дяволите! — избухна той, когато осъзна, че жертвата му е загубила контрол над отделителните си функции. — Не трябваше да го правиш.
— Съжалявам. Моля ви…
— Млъквай веднага, кучко! Карай съвсем нормално и само да си опитала да направиш нещо, пред очите ти ще пръсна мозъка на бебето, така че да изпръска цялата кола.
— Вземете каквото искате — изплака тя. — Само не я наранявайте! Вземете всичко. Моля ви! Всичко…
— Млъквай! — изсъска й Смоук.
Госпожица Синк плачеше толкова силно, че чак зъбите й тракаха. Стигнаха зад „Кмарт“ и паркираха на края на асфалта, където започваше гориста местност. Смоук грабна портмонето от чантата и извади десетте чисто нови банкноти, които старицата бе изтеглила току-що от банкомата.
Прибра й и още два долара и шейсет и два цента, няколко монети по четвърт долар и няколко жетона за заплащане по магистралата. Часовникът и огърлицата й не си струваха труда, а и бе рисковано човек да се появява в заложни къщи. Дъртачката вонеше толкова силно, че Смоук едва не повърна, а на всичко отгоре бебето отзад се събуди и също се разрева.
— Лорейн, всичко е наред, миличка. Моля те, не плачи. Аз съм госпожица Синк, а това е дъщерята на племенницата ми, Лорейн — обясни госпожица Синк. — Не искате да ни нараните, нали? За бога, сигурно имате майка и баба и…