— МЛЪКВАЙ! СПРИ ДА МИ ОПЯВАШ, ГРОЗНА ДЪРТА КУЧКО!
Смоук усили радиото. Детето започна да вие.
— ЗАТВОРИ СИ ШИБАНАТА УСТА! — изкрещя Смоук на бебето.
— О, пресвети Боже! Моля те, момче, не ни наранявай! Скъпи Боже! Помисли какво правиш! Имаш вид на умен младеж. Не ти трябват такива неприятности!
— Мразя грозни дъртачки като теб. Така че млъквай веднага и бъди благодарна, че няма да ти направя и други неща. Вониш прекалено — процеди той със студен, злобен глас. — А сега се наведи, така че да не ме виждаш, като слизам. Ясно?
— Ясно — изплака госпожица Синк.
Тя притисна лице към кормилото. Стисна очи и ги притисна с длани. Не помръдна. Едва дишаше. По радиото Ани Ленъкс ходеше върху счупени стъкла15, Смоук претърси жабката, а бебето пищеше. Смоук изпразни чантата на госпожица Синк на пода, прибра си пакет ментови дъвки, нокторезачка и шишенце „Атаван“, което се продаваше само с рецепта.
— Благодаря, госпожице Синк — каза той. — Да пораснеш добро момиче, Лорейн. И да не ме забравите! — изсмя се той.
Пъхна една дъвка в устата си и се огледа. Наоколо нямаше никой.
— Знаеш как изглеждам, нали, кучко? — попита той. — Би ме разпознала на улицата, нали?
— Не, не те видях добре! Моля те! — умоляваше го госпожица Синк.
— Ами твоята малка кучка отзад? Тя запомни ли ме?
— Не, тя е съвсем бебе! Не би искал да ни нараниш!
Госпожица Синк трепереше, сякаш имаше пристъп.
— Чакай да си помисля. Какво трябва да направи човек в такава ситуация?
Смоук мляскаше с дъвката. Дръпна предпазителя на глока и той се върна напред и щракна рязко.
Усещаше могъществото си. Чувстваше как то изпълва всяка фибра от тялото му и в същия миг изстреля три куршума „Уинчестър“ с кух връх в тила на госпожица Синк.
26.
Бразил стоеше с ръце в джобовете и се взираше нетърпеливо в хълмистата глинеста земя, подсилена от релси и обрасла с храсти и дървета. Откъм комина на фабриката за хартия постоянно изригваше пара, а реката ромолеше като тиха музика, изпълнявана от вятъра по ярките ноти на слънцето.
Портативната радиостанция на колана на Бразил постоянно припукваше и щракаше от обажданията на диспечерите и полицаите, които си разменяха номера и кодове. Нищо съществено не ставаше. Един повреден пикап бе изоставен встрани от пътя, движението вече бе съвсем задръстено заради повреден светофар, а някакъв шофьор бе спрян пред „Кмарт“.
Номерът на полицаи и изречени по военен маниер часове огласяха въздуха, но Пасман и Роуд, кой знае защо, не се обаждаха. Пасман не поемаше никакви обаждания. Роуд не отговаряше на повикванията. Бразил бе бесен. Беше сигурен, че останалите полицаи му се подиграват.
— Единайсет — опита отново Бразил.
— Казвай, 11 — обади се някакъв диспечер, чието име Бразил не знаеше.
— Централа, още съм в гробището — каза Бразил, опитвайки се да овладее гнева в гласа си. — Някой трябва да 10–25 веднага.
— В Холивудското ли?
— Десет-4.
— Някой да се намира в района на Холивудското гробище, за 10–25 единайсет оттам?
— Тук 199.
— Казвай, 199.
— Само на две пресечки съм, ще мина край гробището, 10–25, 11.
— 10–5, 199, 08:12 часа.
Бразил се обърна с гръб към реката, защото чу някакво шумолене. Мерна нещо червено от другата страна на сградата, където се пресичаха улиците „Спринт“ и „Чери“. Оградата бе цялата обрасла с бръшлян. През него Бразил смътно различаваше гърба на голяма метална табела, рекламираща „Почистване на килими «Виктория»“, със стрелка, сочеща към офиса на фирмата на съседната улица. Бразил изключи радиото си и застина неподвижен.
Оградата започна да се люлее, защото някой се хвана за края на табелата и започна да се придърпва нагоре. Бразил стоеше, скрит в дебелата сянка на чемширените дървета, и видя как Уийд се протегна към клона на едно дърво, с лекота се издърпа и се прехвърли през оградата, а после постепенно, клон по клон, се спусна на земята. Бразил се скри зад един паметник.
— Хайде, лесно е — каза Уийд на някого от другата страна.
Оградата се разлюля по-силно. Напълно озадачен, Бразил видя как едно рошаво брадато лице, следвано от мръсно, облечено в опърпани дрехи тяло, се опитва да се прехвърли над оградата. На странния човек му липсваше едното ходило и част от едната длан. Скитникът се хвана за някакъв клон, изпусна го, пробва още няколко пъти и в крайна сметка се озова от вътрешната страна на оградата.