Тръгнаха бавно покрай асансьорите, витрините и ресторантите, към широкия покрит изход за колите. Тя пошушна нещо на едно пиколо и една кола с цвят на аметист, непозната марка, двуместна, със свален гюрук веднага бе паркирана пред тях. Чарли помогна на Айрин да се качи, даде бакшиш на момчето и му каза да освободи наетата кола. Отиде до шофьорското място и седна.
— Що за кола е тази?
— Gozzy.
— Gozzy ли?
— Копие на Мерцедес от 1929 година. Японците ги правят в Англия за арабския пазар. Това е голяма кола — като за Калифорния.
— Голяма за всяко място — подхвърли Чарли, когато излизаха от двора — Навярно е много скъпа.
— Е, не беше без пари — призна си Айрин — Но, господи, помисли колко ще струва след две години! Какво обичаш да ядеш?
— Да ям ли?
— Какъв ресторант, имам предвид?
— На открито. Там винаги има нещо необикновено.
— А, а, дали ще намеря такъв ресторант на открито за теб?
Тръгнаха към океана, после нагоре по магистралата край Тихоокеанския бряг и Чарли се почувства по-висок, по-добър, по-мощен, по-мил и по-умен откогато и да било в живота си. Беше му така хубаво, че разказа за времето, прекарано в Лансинг Мичиган, защото освен сега с нея, единствено тогава преживяното го караше да се чувства добре.
— Бях по работа и имаше виелица. И толкова много сняг, че почти никой от персонала на хотела не можеше да дойде. Бяха само помощник-управителят и помощник-касиерът. Гостите сами трябваше да си оправят леглата, да си готвят, да почистват фоайето. Някои от тях бяха невероятно капризни. Разбрах що за стока беше всеки, но аз обичам да домакинствам и да готвя. Живея сам и съм свикнал. — Та, казвам на управителя, че искам да помогна, за да излезем от положението. А той ми се усмихва, все още виждам красивата му усмивка. Работех на телефонния комутатор, в кухнята, на бара, навсякъде където можех да помогна. Повечето от гостите понасяха бурята добре, разменяха си вестници и т.н., но други, мърморковците — висяха във фоайето и като гледаха как снегът се трупа ли трупа, изпадаха в паника. На третия ден пред вратата дойде собственик на снегорин и предложи да разчисти целия паркинг и пътя до главното шосе. Поиска четиристотин долара. Естествено заместник-управителят заяви, че не е упълномощен да похарчи толкова пари и че те имат сключен договор с друг човек със снегорин. Хората, които стояха във фоайето, се развикаха, когато той отказа сделката. Двама души го заблъскаха така, че аз трябваше да ги дръпна в салона и да ги посъветвам малко. Нещата се успокоиха, но двамата недоволстваха, което повлия на другите и те не искаха вече да работят. Просто седяха във фоайето и роптаеха. Аз оправях на всички леглата. След това отивах зад тезгяха в бара и им приготвях храна. В четири часа, когато вече се беше стъмнило, снегоринът, с който имаха договор, дойде до входната врата. Човекът съобщи, че снегът е почистен и можем да стигнем до магистралата. Мотелът се изпразни за десетина минути. Само трима от онези копелета, извинявай, предложиха да платят, но помощник-управителят ги уведоми, че няма за какво да плащат. Когато си отидоха, Франсиз М. Уиникъз — помощник-управителят, одобри постъпката ми. Знаех, че съм постъпил добре, но думите му ме зарадваха. Всяка Коледа му се обаждам. Приятно ми е.
— Гордея се с теб, Чарли — възкликна Айрин. — Ти заслужаваш да се чувстваш добре.
Беше въодушевен. „Казват, че хвърлиш ли троха хляб, след няколко хиляди мили и години по-късно тази троха се връща в цял тон хляб“, мислеше си Чарли.
— Е, човек трябва сам да знае колко струва — заключи философски той.
Завиха нагоре по хълма. Там беше заведението, което Чарли щеше да заличи в съзнанието си, защото знаеше, че никога вече няма да го намери — не защото се съмняваше в съществуването му, а защото самият той беше избързал толкова много във времето, че никога вече нямаше да има такова място, където би могъл да се завърне.
„Ресторантът навярно е пуерторикански“, мислеше си Чарли. А и келнерът го доказваше, защото Айрин поиска да им донесе нещо, което трябваше да е пуерториканско и което тя изговори бързо.
— Какво ще ни донесе?
— Трябва да си видиш физиономията, Чарли. Там е изписана решителността ти да устоиш на всичко чуждоземно.
— Така ли? Е, какво е това? — той се опита да не изглежда смутен или като човек, създаващ затруднения.