— За три дни от космонавти се превърнахме в пещерни хора — промълви на глас тя. — Как е възможно да се заблуждаваме, че цивилизацията е вътре в нас? Оказва се точно обратното — тя се съдържа единствено във вещите, с чиято помощ оцеляваме…
Воркосиган стрелна с поглед спокойно отпуснатото тяло на Дубауер, на лицето му се появи крива усмивка:
— Но вие май съумявате да вкарате малко от цивилизацията и вътре в себе си, нали?
Корделия се изчерви от смущение. Силно се надяваше, че отблясъците на огъня ще го прикрият.
— Човек трябва да изпълнява своя дълг — промърмори тя.
— Дългът е доста разтегливо понятие — поклати глава Воркосиган. — Влюбена ли сте в него?
— В Дубауер?! Не, за Бога! Не си падам по хлапетата. Но той е добро момче и бих се радвала, ако успея да го върна у дома, при семейството му…
— А вие имате ли семейство?
— Разбира се. Имам майка и брат, живеем заедно на Колония Бета. Баща ми също е работил по научноизследователски програми.
— Един от онези, които не са се завърнали?
— Не. Загина при катастрофа със спомагателна совалка, само на десет километра от дома… Отпуската му беше свършила и се връщаше на кораба…
— Моите съболезнования.
— О, това се случи преди много години — отвърна на глас тя, а в съзнанието й проблясна тревожен въпрос: „Не става ли прекалено интимен?“ Все пак така бе по-добре, отколкото да я подложи на военен разпит. От сърце се надяваше да не засягат парливи теми — като, например, последните достижения на бетианската космическа техника. — А вие? Имате ли семейство? — Изведнъж си даде сметка, че това е любезен начин да го попита дали е женен.
— Баща ми — граф Воркосиган, още е жив — някак колебливо отвърна той. — А майка ми беше наполовина бетианка…
Корделия стигна до заключението, че воинът Воркосиган — прям, решителен и мъжествен — е далеч по-привлекателен от Воркосиган кавалерът, решил да води светски разговор. Все пак любопитството й надделя и тя не прекрати този разговор.
— Така ли? — любопитно изви вежди Корделия. — Как се е получило?
— Дядо ми по майчина линия се казваше принц Хав Ворбара — известен дипломат. На млади години, още преди Първата четагандийска война, бил назначен за посланик на Бета. А баба ми е работела във вашето Бюро за междузвездна търговия…
— Добре ли я познавахте?
— След смъртта на майка ми и края на Гражданската война на Юри Ворбара прекарвах летните си ваканции в дома на принца. Той беше на нож с баща ми, между двамата съществуваха непреодолими политически различия. Хав беше лидер на либералите, докато баща ми винаги е бил представител на старата военна аристокрация…
— Щастлива ли е била баба ви на Бараяр? — попита Корделия, механично пресметнала, че ученическите ваканции на Воркосиган са били поне преди тридесетина години.
— Мисля, че тя никога не успя да се адаптира изцяло към нашето общество — поклати глава той. — Особено след Гражданската война… — Помълча малко, после тръсна глава и продължи: — Чужденците, в това число и бетианците, имат доста погрешна представа за Бараяр. Вие ни приемате като едно монолитно цяло, но на практика нашето общество е дълбоко разделено. Една от главните задачи на всяко правителство е да се бори с центробежните тенденции в него.
Воркосиган се наведе и хвърли няколко съчки в огъня. От жарта изскочи рояк искри — малки оранжеви звезди, устремили се към небето. Корделия изведнъж изпита болезнено желание да отлети заедно с тях.
— А вие на коя страна симпатизирате? — попита тя с надеждата да насочи разговора в по-малко лична посока: — Споделяте ли възгледите на баща си?
— Приблизително, поне докато е жив… Аз винаги съм искал да бъда войник и да се държа настрана от политиката. Мразя политиката, дори я ненавиждам. Тя е причина за всички нещастия, сполетели семейството ми. Едновременно с това не мога да бъда равнодушен към арогантността на новата бюрокрация, към недостойните й методи… Тези хора си въобразяват, че бъдещето е на тяхна страна, но на практика е точно обратното — породата им е болна и слаба, животът неизбежно ще я изтрие от лицето на земята…
— Не се учудвам, че политиците искат да ви отстранят, особено ако и на Бараяр изразявате мнението си по подобен начин — отбеляза Корделия и замислено тикна върха на пръчката си в огъня. Нов рояк искри пое към небето…
Успокоен от действието на лекарството, Дубауер потъна в дълбок сън. Но Корделия остана будна с часове, в главата й постоянно се връщаха подробности от разговора край огъня. Защо? — питаше се тя. Какво ме интересуват проблемите на този бараярец, очевидно решил да си счупи главата? Да прави каквото иска, аз нямам причини да се намесвам. Никакви причини! Дори и след като си призная, че го харесвам, че обичам да гледам силните му, мускулести ръце…