Войниците гледаха встрани, а Воркосиган приклекна да й помогне. Конвулсиите скоро стихнаха и той отново се изправи.
— Тафас, предай оръжието си на Куделка!
Тафас колебливо се огледа, после неохотно се подчини.
— Не исках да се забърквам, сър — отчаяно прошепна той. — Но лейтенант Раднов каза, че вече е късно…
— Ще получиш възможност за защита — навъсено го изгледа Воркосиган.
— Но какво става? — озадачено попита Буфа. — Видяхте ли се с командор Готиан, сър?
— Командор Готиан изпълнява друга задача — вирна глава Воркосиган. — Лейтенант Буфа, от този момент те назначавам за командир на тази експедиция.
После повтори имената на хората, които трябваше да бъдат арестувани и определи изпълнителите.
— Мичман Куделка, отведи МОИТЕ пленници в пещерата и се погрижи да получат добра храна и всичко друго, от което може да се нуждае командор Нейсмит. После подготви совалката за полет. Тръгваме веднага, след като обезоръжим… хм… хората от списъка…
Умишлено избягна определението „бунтовници“, което за момента му се стори прекалено силно.
— А вие къде отивате? — попита Корделия.
— Ще проведа един малък разговор с командор Готиан — отвърна Воркосиган. — На четири очи.
— Хм… Не ме карайте да съжалявам за съветите, които ви дадох…
По този начин искаше да му каже „внимавай!“… Просто и ясно, съвсем по човешки.
Воркосиган разбра какво се крие зад думите й, махна с ръка и тръгна към гората. Накуцването му личеше доста по-силно отпреди.
Корделия помогна на Дубауер да се изправи и Куделка ги поведе към отвора на пещерата. Този младеж приличаше на Дубауер толкова силно, че тя не можеше да бъде враждебна към него.
— Какво е станало с крака на стареца? — попита той, като хвърли кос поглед през рамо.
— Малка драскотина, която се инфектира — отвърня тя, инстинктивно почувствала, че трябва да играе играта на Воркосиган. Пред него стоеше трудната задача да възвърне авторитета си пред един недостоен за доверие екипаж. — Трябва да се обработи с по-силни лекарства, но преди това е необходимо някой да го убеди, че за целта все пак се изисква и време…
— Такъв си е нашият старец — поклати глава Куделка. — Никога не съм виждал толкова енергичен човек на неговите години!
— На неговите години? — вдигна вежди Корделия.
— Е, на вас сигурно не ви изглежда чак толкова стар — съгласи се Куделка и озадачено изгледа развеселеното й лице. — Всъщност, нямах предвид точно определението „енергичен“…
— Може би, властен — подсказа му тя, вътрешно доволна от факта, че Воркосиган има поне един верен почитател. — Състоянието, което се получава, когато енергията е целенасочена…
— Точно! — възхитено я изгледа младежът. А Корделия си напомни да не споменава за малките сини хапчета, до които бе принуден да прибегне Воркосиган.
— Изглежда интересен тип — промърмори тя. — Как е позволил да го изработят?
— Имате предвид Раднов?
Корделия кимна.
— Как да ви кажа… Не бих искал да критикувам стареца, но… Не съм чувал някой друг командир да е посрещал политическия си офицер с предложението да не му се мярка пред очите, ако иска да е жив след изпълнението на мисията…
Корделия последва младежа зад завоя на скалата и изведнъж застана нащрек. Много странно, рече си тя. Воркосиган ме подведе… Лабиринтът от пещери беше дело на природата само отчасти — повечето от тях бяха издълбани с помощта на плазмен лък — зле осветени, влажни и хладни.
Претъпкани догоре с кашони и сандъци, те съвсем не приличаха на малък склад с животоспасяващи запаси от храна и медикаменти, както й бе обяснил бараярският командир. Това тук си беше депо, в което имаше всичко необходимо за поддръжката на цяла космическа флота. Корделия облиза устни и притеснено се огледа. В съзнанието й се появиха някои доста неприятни перспективи за близкото бъдеще.
В единия край на просторната пещера се издигаше стандартен бараярски заслон — полукръгла тръбна конструкция, върху която бе опъната гумирана материя. Това беше кухня с трапезария, доста гола и мрачна. Самотен младеж в униформа на доброволец почистваше трохите от масите.