— Старецът се оказа жив! — извика вместо поздрав Куделка.
— Тъй ли? — изненадано вдигна глава онзи. — Аз пък мислех, че бетианците са му прерязали гърлото! Нали вече правихме прощална вечеря в негова памет?
— Тези двамата са негови ПЕРСОНАЛНИ пленници — поясни Куделка и им представи готвача. Корделия веднага изпита подозрението, че този младеж е попаднал тук случайно и едва ли има качествата на готвач. Приличаше на обикновен боец, изтеглил неблагоприятния жребий. — Знаеш какво означава това, нали? Мъжът е получил солидна доза невропаралитичен газ… Старецът каза да им дадем истинска храна, затова гледай да не им пробутваш обичайната помия…
— Всички критикуват! — промърмори готвачът-доброволец и изгледа гърба на отдалечаващия се Куделка. — Какво предпочитате?
— Каквото и да е, стига да не включва овесена каша и пастет от рокфор — отвърна Корделия.
Доброволецът изчезна във вътрешното помещение. Няколко минути по-късно се появи с две димящи купи в ръце. Вътре имаше нещо, което приличаше на задушено. Хлябът обаче беше истински, щедро намазан със зеленчуков сос. Корделия без колебание се нахвърли на храната.
— Как е? — попита почти безгласно доброволецът, а главата му потъна в раменете.
— Вкусно! — промърмори тя с пълна уста. — Страхотно!
— Наистина ли? — поизправи се той. — Значи ви харесва?
— Много — кимна Корделия и се зае да храни Дубауер. Топлото ядене бързо го извади от вцепенението, челюстите му ентусиазирано се раздвижиха.
— Искате ли аз да го храня? — предложи услугите си доброволецът.
— Разбира се, защо не — отвърна тя и го възнагради с ослепителна усмивка.
След по-малко от час вече знаеше, че името на младежа е Нилеса. Научи почти всички подробности от живота му, като междувременно се запозна с пълното съдържание на бараярските хранителни запаси, които се оказаха ограничени по асортимент, но в замяна на това силно питателни. Младежът очевидно изгаряше от желание някой да похвали кулинарните му умения и се чудеше какво още да й предложи.
После се появи Воркосиган и тежко се отпусна на пейката до Корделия.
— Добре дошли, сър — поздрави го готвачът. — Всички мислехме, че бетианците са ви убили…
— Да, зная — махна с ръка Воркосиган. Очевидно му беше дошло до гуша да слуша този поздрав. — Дай нещо за хапване.
— Какво желаете, сър?
— Всичко, без овесена каша.
Скоро и пред него се появи купа задушено и пресен хляб. Той започна да се храни, но апетитът му беше далеч по-слаб от този на Корделия. Причина за това очевидно беше комбинираното въздействие на треската и стимулантите.
— Какво стана с командор Готиан? — тихо попита Корделия.
— Всичко е наред. Отново пое задълженията си.
— Как успяхте?
— Развързах го и тикнах плазмения лък в ръцете му. Казах, че не мога да работя с човек, от когото ме засърбява между лопатките в момента, в който му обърна гръб. Дадох му да разбере, че това е последният му шанс да остане на служба и да очаква близко повишение, после седнах с гръб към него. Десетина минути не помръднахме, след което той ми върна лъка и заедно се прибрахме в лагера.
— Питам се дали ще имате успех с подобен подход — със съмнение каза Корделия. — И не съм убедена, че на ваше място бих прибягнала до него…
— Аз също, но бях дяволски уморен. Просто трябваше да поседна… — В гласа му се появи леко оживление: — Отлитаме на „Генерала“ веднага след арестите. Корабът е чудесен. За вас е определена кабината за гости, екипажът я нарича „адмиралския апартамент“. Но не очаквайте Бог знае какво — тя е кабина като всички останали… — Воркосиган разбърка задушеното на дъното на купата: — Как беше храната?
— Прекрасна.
— Малко хора използват подобни суперлативи…
— Доброволецът Нилеса беше изключително любезен.
— Така ли? Имах чувството, че говорим за различни хора.
— Според мен, той се нуждае от съвсем мъничко похвали… Опитайте.
Воркосиган облегна лакти на масата и се усмихна:
— Някой друг път.
Останаха да храносмилат около желязната масичка — уморени, но доволни. Воркосиган се облегна в стола си и затвори очи. Корделия подпря глава на дланите си и се наведе над масата. Половин час по-късно почивката им беше прекъсната от Куделка.
— Хванахме Сенс, сър — докладва той. — Но с Раднов и Даробей имахме… хм… малък проблем… Успяха да разберат какво ги чака и изчезнаха в гората… Пратих патрул да ги търси.
Воркосиган го погледна така, сякаш всеки момент щеше да избухне.
— Трябваше сам да се заема — промърмори той. — Въоръжени ли са?