На вратата се почука.
— Влезте — вдигна глава Корделия.
В кабината се появи Воркосиган и я поздрави с леко кимване. Беше странно, че е облякъл парадната си униформа по това време на денонощието, но Корделия призна пред себе си, че тя му стои чудесно. Сержант Ботари остана отвън, пред полуотворената врата. Воркосиган започна да обикаля кабината, сякаш търсеше нещо. Накрая разчисти таблата, с която й бяха сервирали обяда и я пъхна между бравата и металната каса. Веждите на Корделия учудено се повдигнаха.
— Наистина ли е необходимо? — попита тя.
— Да — въздъхна той. — Вече чувам какви ли не подмятания за привилегиите на командира и трябва да запуша устите на майтапчиите. Освен това не обичам затворените врати… Човек никога не знае какво се крие зад тях…
— Това ми напомня за една приказка, в която момичето казва: „Да не правим нищо, но нека другите си мислят обратното“… — засмя се Корделия.
Воркосиган направи гримаса на съгласие и се отпусна върху металния стол, завинтен в пода срещу бюрото. Протегна крака, лицето му стана сериозно, очите му се насочиха към холограмата.
— Какво гледате?
— Природата на Бараяр. Планетата ви наистина е прекрасна. Ходил ли сте на океана?
— Като бях малък, мама всяко лято ме водеше в Бонсанклар… Това е един от елитните ни морски курорти, гористите склонове на планината стигат почти до брега. Баща ми никога не идваше с нас, зает със своята армия. Запомнил съм зарята, с която изпращахме Деня в средата на лятото — рождения ден на стария император. Беше фантастично, имах чувството, че целият океан гори… Всички се изсипваха на пристана. Никой не носеше оръжие, на рождения ден на императора бяха забранени дори дуелите… Тичах като бесен и се радвах на неограничената свобода… — Очите му се сведоха към пода: — От години не съм ходил там… Много бих искал да ви заведа, особено ако се освободим за фестивала…
— Би било чудесно! — възкликна Корделия. — Но това зависи от заповедите, които ще получите… Има ли шанс скоро да се насочите към Бараяр?
— Едва ли. Докато сте тук, ще бъдете военнопленник — друг начин просто няма… Но когато се приберем, вашият кораб отдавна ще е изчезнал и това ще бъде повод да поискаме освобождаването ви… Ще можете да се явите в посолството на Бета и да заминете за родината си. Ако желаете, разбира се…
— Ако желая! — повтори с известна несигурност Корделия и на лицето й се изписа колеблива усмивка. Очите му неотстъпно я наблюдаваха. Привидно отпуснато, тялото му потръпваше от скрито напрежение. Ботушът му ритмично потупваше по пода. Погледът му се сведе надолу, лицето му се смръщи, потупването спря. — А защо да не желая?
— Помислих си, че след като пристигнем на Бараяр и бъдете свободна, вие… може би ще решите да останете…
— За да посетим онзи курорт… как му беше името… Бонсанклар? Е, не крия, че би ми било интересно, но всичко ще зависи от продължителността на отпуската, която се надявам да получа… С удоволствие бих пообиколила планетата ви…
— Нямах предвид туризъм, а нещо постоянно — глухо уточни той. — Например, като госпожа Воркосиган… — На лицето му се появи смутена усмивка: — Вече имам достатъчно опит, за да не смятам бетианците за страхливци… И май съм готов да се закълна, че вашите обичаи съдържат повече смелост и от най-самоубийствените състезания на бараярските младежи…
Въздухът излетя през полуотворените й устни с тихо свистене.
— Не си губите времето с дреболии, а? — прошепна тя и неволно се запита кой глупак е казал, че в моменти като този се свива сърцето. Защото усещанията й бяха съвсем различни и бяха свързани пряко със стомаха. Усети женствеността на тялото си внезапно, като силен тласък. Едновременно с това почувства и мъжествеността на неговото.
— Не мога — поклати глава Воркосиган. — Особено, когато става въпрос за вас. Вие заслужавате най-доброто и веднага ви предупреждавам, че аз едва ли съм в състояние да ви го предложа… Но, скъпа К… командор Нейсмит, май наистина съм прекалено прям, според бетианските стандарти… Чаках подходящия момент в продължение на дни, но той все не идваше…
— Дни? Откога сте си намислили това признание?