Не беше достатъчно. Към нея се прилепи млада жена с открито лице и безкраен запас от търпение. Казваше се Ирен, усърдието й бе удивително. Преследваше я навсякъде — по време на хранене, в коридорите, в залите за почивка. Винаги имаше по някоя интересна преживелица в запас, умението й да разказва беше наистина уникално. Корделия я отбягваше доколкото може, прекъсваше разказите й, понякога доста безцеремонно.
След седмица момичето изчезна. Заедно с него изчезна и жената, която заемаше второто легло в кабината й. На нейно място се появи друга, по-възрастна. Притежаваше свободни маниери и открито лице с проницателни сиви очи. Носеше цивилни дрехи и очевидно не беше от доскорошните пленници. Легнала на койката си, Корделия мълчаливо наблюдаваше как жената си подрежда багажа.
— Здравейте, казвам се Джоан Спраг — представи се с ослепителна усмивка новодошлата.
Май е време да сложим картите на масата, въздъхна Корделия.
— Здравейте, доктор Спраг — отвърна тя. — Вие сте началник на Ирен, нали?
Жената помълча за момент, после кимна.
— Права сте. Но предпочитам отношенията ни да бъдат съвсем обикновени…
— Не, по-скоро предпочитате отношенията ни да ИЗГЛЕЖДАТ обикновени — поклати глава Корделия. — Уверявам ви, че мога да оценя тънката разлика.
— Вие сте интересна личност, капитан Нейсмит…
— Да допуснем. Макар да съм убедена, че интересната личност тук сте вие… Какво ще кажете, ако сключим сделка? Аз приемам да разговарям с вас, а вие прибирате останалите стражеви кучета…
— Тук съм, за да разговаряме — каза Спраг. — Но само когато сте готова за това…
— Добре — съгласи се Корделия. — Задайте въпросите си и да приключим. След това вече ще си почиваме на спокойствие…
Може би наистина ми трябва малко терапия, добави мислено тя. В душата ми е пълен хаос…
Спраг седна на леглото. Усмивката й беше спокойна, очите — внимателни.
— Искам да ви помогна да си спомните всичко, което сте преживяла по време на пленничеството си на флагманския кораб на Бараяр. Осъзнаването на тези събития несъмнено ще бъде болезнено, но едновременно с това и първата стъпка към оздравяването…
— Хм, според мен помощта ви ще бъде излишна… Помня абсолютно всичко, което съм преживяла в този отрязък от време. Нямам никакви проблеми с осъзнаването му и единственото нещо, което искам, е да мога да го забравя. Така със сигурност ще се отърва от безсънието, което ме мъчи…
— Разбирам. Защо не ми разкажете какво се е случило?
И Корделия започна. Описа накратко събитията между топлинния скок от Колония Бета до убийството на Ворутиер, но пропусна появата на Воркосиган. Финалът беше изцяло измислен:
— Ден-два се крих из различни помещения на кораба, но в крайна сметка ме хванаха и отново ме заключиха в карцера.
— А помните ли някакво насилие от страна на адмирал Ворутиер? Мъчения, изнасилване? Помните ли дали сте го убила?
— Не съм го убила. Мисля, че по този въпрос бях съвсем категорична.
Докторката само поклати глава.
— Според сведения от лагера, бараярците на два пъти са ви извеждали извън периметъра. Имате ли спомен за това, което е ставало?
— Разбира се.
— Бихте ли го описали?
— Не — тръсна глава Корделия. Заговорът за убийството на принца едва ли би променил отношението на ескобарците. Те така и така имаха отрицателно мнение за бараярците, а евентуалните слухове за този заговор биха предизвикали гражданска война на Бараяр, която вероятно би довела до свалянето на императора… Това бяха само част от предполагаемите последици. А в една гражданска война биха могли да го убият… О, Господи! Стига вече смърт!
Спраг беше страхотно заинтригувана и Корделия разбра, че няма да й се размине без обяснения.
— Един от моите офицери беше убит по време на научна експедиция на планетата — започна тя. — Вероятно вече го знаете… Помолих бараярците да маркират гроба му и това е всичко…
— Ясно — въздъхна Спраг. — Имаме и друг подобен случай. Едно момиче е било изнасилено от Ворутиер и хората му, но бараярските лекари са прикрили престъплението чрез изкуствено предизвикана амнезия. Предполагам, че са го направили, за да спасят репутацията му…