Най-сетне влязоха в орбита около Колония Бета и тя отиде в командната зала да хвърли един поглед към родината си.
— Ето я най-сетне нашата пясъчна красавица — усмихна се командирът на кораба и й отстъпи мястото си пред екрана. — Изпращат специална совалка да ви вземе, но над града има пясъчна буря и изстрелването й малко ще се забави…
— Не бързам за никъде — отвърна Корделия. — Бих могла да се обадя на мама, но не виждам смисъл да я безпокоя по време на работа. Болницата е на хвърлей място от площадката за изстрелване. Ще изпия едно питие и спокойно ще изчакам да ме вземе след работа…
— Да, защо не… — промърмори капитанът и я изгледа с любопитство.
Скоро се появи и совалката. Корделия се ръкува с екипажа на куриерския кораб, благодари за приятното пътуване и се прехвърли в тесния пътнически отсек. На входния люк я чакаше стюардеса с комплект нови дрехи в ръце.
— За какво е всичко това? — учуди се Корделия. — Господи, униформата на Експедиционния корпус най-после е готова! По-добре късно, отколкото никога…
— Защо не я облечете? — попита с многозначителна усмивка стюардесата.
— Наистина, защо не — кимна Корделия. Отдавна й беше омръзнала ескобарската униформа, която бе взела назаем. Ръката й попипа блестящата небесносиня материя, очите й изненадано се спряха на ботушите за езда. — А какво е това? На Колония Бета коне могат да се намерят единствено в зоологическата градина… Странно, много странно!…
Оказа се, че е единственият пътник в совалката и може да се преоблече на спокойствие. Стюардесата й помогна да нахлузи ботушите.
— Този, който ги е измислил, трябва да бъде принуден да спи с тях! — изпъшка Корделия. — Кой знае, може и да го прави…
Совалката започна да се снижава и тя пристъпи към прозореца, жадна за панорамата на родния град. Жълтеникавата мътилка бе започнала да се разсейва и приземяването стана гладко, без никакви инциденти.
— Събрал се е доста народ — отбеляза Корделия.
— Президентът ще произнесе реч — поясни стюардесата. — Страшно вълнуващо! Дори за такива като мен, които не са гласували за него…
— „Стабилният Фреди“ ще се перчи пред тълпата? — учудено попита Корделия. — Е, още по-добре… Така ще имам възможност да се измъкна незабелязано… Жалко, че тази униформа е толкова ярка. Днес бих предпочела нещо в по-убити тонове…
Започна да усеща последиците от стреса. Макар да бъркаше с фактите, ескобарската психоложка беше права по принцип — емоционалното напрежение продължаваше да присъства в душата й, възприело формата на оловна топка в стомаха.
Двигателите на совалката заглъхнаха с уморено свистене. Корделия се надигна от креслото и с леко заекване попита:
— Нали няма да бъда посрещната от някоя официална делегация? Днес просто не съм в състояние да изтърпя нещо от този сорт…
— Ще ви помогнат — усмихна се стюардесата. — Ето го, вече идва…
На входния люк се изправи мъж с официален саронг.
— Добре дошла, капитан Нейсмит — поздрави с широка усмивка той. — Аз съм Филип Гулд, секретар по печата на президента. — Корделия смаяно го погледна. Президентският секретар по печата имаше ранг на министър. — За мен е чест да ви посрещна…
— Н-н-надявам се, че не сте организирали някой цирк навън — заекна Корделия. — Е-единственото ми желание е да се прибера у дома…
— Президентът възнамерява да произнесе приветствено слово — отвърна Гулд и някак забързано добави: — Всъщност, той планираше няколко речи във ваша чест, но това ще го обсъдим после… Не очакваме героинята на Ескобар да страда от сценична треска, но за всеки случай ви подготвихме няколко встъпителни думи… Ще бъда непрекъснато до вас, няма защо да се притеснявате от журналистическите интервюта… — Подаде й снопче холовидни дискове: — Ще ви моля да изглеждате учудена, когато излезете на стълбичката.
— Но аз наистина съм учудена — заяви Корделия, докато очите й тичаха по изписаните редове: — Н-н-но това е… Т-това са само лъжи!
— Отдавна ли имате затруднения с говора? — загрижено я погледна Гулд.
— Н-н-е… Подарък ми е от психологическите експерименти на ескобарците и последната война… Но к-к-ой е написал този боклук? — Очите й се заковаха върху един пасаж, в който пишеше буквално така: „…СТРАХЛИВИЯТ АДМИРАЛ ВОРКОСИГАН И НЕГОВАТА БАНДА ГЛАВОРЕЗИ…“ — Воркосиган е най-смелият човек, когото познавам!
Гулд я хвана за рамото и започна да я насочва към изходния люк на совалката.