Някой я сграбчи изотзад и изви ръцете й. Това събуди забравени рефлекси и кракът й замахна за рязък ритник.
Президентът положително би останал незасегнат, но за съжаление реши да се намеси. Стана така, че токчето на ботуша й го улучи в слабините с онази невероятна точност, която може да се получи само случайно. Устата му се закръгли в едно беззвучно „о“, след което тялото му изчезна зад катедрата.
Десетина ръце се вкопчиха в Корделия. Тя отчаяно се бореше. Лицето й пламна, очите й се изпълниха с ужас.
— М-м-моля ви! Не ме затваряйте, н-н-няма да го понеса! Искам да си ида у дома! Махнете проклетата ампула! Не, не! Без опиати, моля ви! СЪЖАЛЯВАМ!…
Отведоха я настрана, събитието на годината се провали, заедно с президента, който се търкаляше някъде под трибуната.
Веднага след това я заведоха в една от канцелариите на летището. Появи се личният лекар на президента, който прогони зяпачите и й даде възможност да си поеме дъх. В стаята остана единствено майка й. Корделия плака почти цял час, без да може да спре. Най-накрая гневът започна да я напуска. Тя успя да седне и да проговори с дрезгав като от настинка глас:
— Моля да ме извините пред президента. Някой трябваше да ме предупреди… Н-н-не съм в най-добрата си форма…
— Трябваше сами да се досетим — поклати глава лекарят. — Защото вашите премеждия са били на лична основа и едва ли имат нещо общо с обикновеното пленничество. Редно е ние да се извиним за излишните мъки, които ви причинихме.
— Мислехме, че това ще е една прекрасна изненада за теб — обади се майка й.
— И наистина беше изненада — въздъхна Корделия. — Единствената ми молба е да не ме затварят в някоя гола килия. До гуша ми дойде от килии! — Вълнението отново скова гърлото й. Наложи се да направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да се успокои.
Запита се къде ли е в този миг Воркосиган, с какво се занимава… Дано наистина се е напил, това май си остава най-доброто разрешение… Много й се искаше да бъде до него. Вдигна глава, колебливо разтърка слепоочията си и попита:
— Мога ли да си ида у дома?
— Дали тълпата се е разпръснала? — добави майка й.
— Страхувам се, че не е — каза докторът. — Но ще ви пробием път.
Изправи се между майка си и доктора, напълни дробовете си с въздух и тръгна. Разстоянието до колата й се стори безкрайно. Извика в съзнанието си спомена за последната целувка на Воркосиган и това й помогна да го измине. Тълпата все още си беше там, но хората мълчаха и я гледаха с някакво ново, примесено с уплаха уважение. От празничната им възбуда нямаше и следа. Корделия изведнъж съжали, че им е развалила веселбата.
Тълпа имаше и пред жилищния комплекс на майка й, около асансьорите, дори пред вратата на апартамента. Корделия вдигна ръка за поздрав и се усмихна, но отказа да отговаря на въпросите с леко поклащане на глава. Най-накрая вратата се затвори зад гърба им.
— Уф! — изпусна въздишка на облекчение тя. — Предполагам, че са били добронамерени, но имах чувството, че жива ще ме изядат!
— Тук се говореше само за войната! — въздъхна майка й и отново я прегърна. — Всички в униформа бяха третирани като герои, особено хората от твоя Експедиционен корпус. А когато се прибраха първите пленници и разпространиха новината за теб… О, Господи! Най-хубавото беше друго — разбрах, че си жива и здрава! Бедничката ми!
— Е, това обяснява кой им е пуснал тази муха в главата. Никога не съм вярвала, че една клюка може да се възприеме толкова безкритично! Пуснаха я ескобарците, а другите я лапнаха като топъл хляб! Нищо не можех да направя…
— Какво ти направиха?
— Вървяха по петите ми и ме засипваха с предложения за терапия… Всички бяха убедени, че бараярците са манипулирали паметта ми с лекарства… О, разбирам… Ти питаш какво са ми направили БАРАЯРЦИТЕ, нали? Нищо особено. Ворутиер положително имаше желание да се гаври с мен, но смъртта го изпревари… — Реши да не тревожи майка си с повече подробности. — Но се случи нещо друго и то наистина е важно… — Поколеба се за момент, после каза: — Отново се срещнах с Арал Воркосиган…
— С този ужасен човек? — пребледня майка й. — Когато чух името му по новините, веднага се досетих, че миналата година именно той уби лейтенант Розмънт!…
— Да, всъщност не… Човекът е същия, но не той уби Розмънт…
— Не разбирам защо изпитваш симпатия към него.