В нито един от романите на Достоевски няма изобразени апаши. Достоевски не ги е познавал, а ако ги е виждал и познавал, значи им е обърнал гръб като творец.
При Толстой няма никакви впечатляващи портрети на този сорт хора, дори във „Възкресение“, където външните и илюстриращите щрихи са нахвърляни така, че писателят няма какво да отговаря за тях.
С този свят се е сблъсквал Чехов. По време на пътуването му до Сахалин се е случило нещо, което е променило почерка на писателя. В няколко писма след това пътуване Чехов направо казва, че след пътуването всичко, написано от него по-рано, му се струва незначително, недостойно за руски писател. Както в „Записките от Мъртвия дом“, така и на остров Сахалин затъпяващата и развращаваща мерзост на каторгата погубва, не може да не погубва всичко чисто, добро, човешко. Престъпният свят ужасява писателя. Чехов разбира, че именно този свят е главният акумулатор на тази мерзост, атомен реактор, който сам възпроизвежда горивото си. Но Чехов е можел само да плесне с ръце, да се усмихне тъжно, да посочи този свят с мек, но настойчив жест. Той също го е познавал от Юго. На Сахалин Чехов е бил за много кратко време и до самата си смърт не намира смелост да се заеме с този материал.
На пръв поглед биографичната страна на творчеството на Горки би трябвало да му даде повод за правдиво, критично изобразяване на апашите. Челкаш без съмнение е такъв. Но този крадец-рецидивист е изобразен в разказа със същата изкуствена, лъжлива правдивост, както и героите на „Клетниците“. Разбира се, Гаврила може да бъде разглеждан не само като символ на селската душа. Той е ученик на апаша Челкаш. Макар и случаен, но задължителен. Ученик, който утре може би ще стане „полубалък“, ще се изкачи на първото стъпало на стълбата, която води към престъпния свят. Понеже, както казваше един апаш-философ, „никой не се ражда апаш, апаш се става“. Горки, който се е сблъсквал с престъпния свят в младежките си години, чрез Челкаш само е платил данък на онова невежествено възхищение пред привидната свобода на разсъжденията и смелото поведение на тази социална група.
Васка Пепел („На дъното“) е доста съмнителен апаш. Също както и Челкаш, той е описан романтично и е възвеличен, а не развенчан. Няколкото външни верни черти на този образ и явната симпатия на автора са причина и Пепел да служи на злото.
Такива са опитите на Горки да изобрази престъпния свят. Той също не е познавал този свят, изглежда не се е сблъсквал истински с апашите — това по принцип е трудно за един писател. Престъпният свят е затворен, макар и не много законспириран „орден“, там не се допускат външни хора за обучение и наблюдение. Никой апаш няма да бъде откровен нито със скитника Горки, нито с писателя Горки, понеже за него Горки е преди всичко балък.
През двадесетте години в литературата ни стават модни бандитите. „Беня Крик“ на Бабел, „Крадец“ на Леонов, „Мотка Малхамовес“ на Селвински, „Премеждието на Васка Свист“ на В. Инбер, „Краят на свърталището“ на Каверин, дори фармасонинът Остап Бендер на Илф и Петров — като че ли писателите до един лекомислено са платили данък на внезапно възникналото търсене на криминална романтика. Необузданата поетизация на криминалното изглеждаше като „свежа струя“ в литературата и съблазни много опитни пера. Въпреки изключително слабото разбиране на същността на явлението, което личи при всички споменати автори, а също и при всички останали, писали на подобна тема, тези произведения имаха успех сред читателите и следователно нанасяха значителна вреда.
По-нататък стана още по-зле. Възцари се дълъг период на увлечение по прословутата „перековка“, същата, на която апашите се смееха и не престават да се смеят и до днес. Бяха създадени Болшевските и Люберецките комуни, 120 писатели написаха „колективна“ книга за Беломорско-Балтийския канал, оформлението на която извънредно много напомня за илюстрирано Евангелие. Литературен венец на този период станаха „Аристократи“ на Погодин, където драматургът за хиляден път повтаря старата грешка, без да си даде труд по-сериозно да помисли за онези живи хора, които са изиграли простичкия си спектакъл в живота пред очите на наивния писател.
За превъзпитаването на хората от престъпния свят са написани много книги, направени са филми, поставяни са пиеси. Уви!
От времето на Гутенберг и до днес престъпният свят си остава бяло петно за литераторите и читателите. Писателите, които са се захващали с темата, са решавали този изключително сериозен въпрос много лекомислено, увлечени и подлъгани от фосфоричния блясък на всичко криминално, слагайки му романтична маска и укрепвайки по този начин у читателя абсолютно лъжлива представа за този коварен, отвратителен свят, в който няма нищо човешко.