— Е-хе, кумец, по напуканите ти устни познавам, че умираш за кратунка студена водица!…
И преди Голчо да му отвърне нещо, кумът се провиквал към жена си:
— Жено, кумецът Голчо се е отбил за малко у нас — извади му веднага прясна водица от дълбокия кладенец, че човекът бърза да си върви, а умира от жажда!…
Така скъперникът посрещал и изпращал Голча години наред само с кратунка студена водица. Никога не го поканил като човек на трапезата си, никога не го нагостил като хората. И сиромахът започнал да отбягва къщата му.
Но един ден — на връщане от града за село — така се случило, че Голчо нямало какво да прави и, волю-неволю, пак се отбил при богатия си кум. Още щом отворил вратата на дома му, отвътре го ударила сладката миризма на току-що извадена от пещта печена кокошка. А бедният човек бил така изгладнял от дългия път, че чак свят му се виел. И тъй като знаел как ще го посрещнат, преди оня да отвори уста, Голчо се провикнал:
— Куме, из пътя се отбих при едно студено кладенче и хубавичко се напих с ледена водица, та сега не ми се слага капка вода в устата!… Затуй пък съм гладен като вълк!
След тия думи кумът се видял натясно, па сторил със свито сърце за първи път място на Голча край софрата си. И сиромахът — както бил гладен — се нахвърлил наистина като вълк върху топлата погача и печената кокошка.
Богатият човек гледал отстрани как изчезвали големите залци в гладната уста на Голчо и се пукал от мъка. Но изтраял — до края на обеда не обелил нито дума, за да спре госта от яденето. Едва когато Голчо си тръгнал за село, той му поръчал строго:
— Кумец, иди си сега със здраве, но се готви и ти за госте — наумил съм да намина тия дни и аз към вас… Ала чуй, човече, като дойда, искам с кумичката да ме посрещнете така, както аз те посрещнах сега, че иначе — отиде, та се не видя кумството ни!…
— Добре си решил, куме! — отвърнал Голчо. — Ти само ела, па все ще се намери нещо и в нашия сиромашки дом за пред кума.
Сетне двамата се разделили.
Голчо — доволен и сит — засвирукал весело към Голтупан. А кумът му — мрачен и сърдит — се затворил веднага в къщи, за да въздиша до среднощ, че е оставил сиромаха да се нахрани както трябва на софрата му. И не се успокоил за туй нещо, докато една неделна утрин не запрашил рано-рано към село Голтупан, на гости у кумеца си Голчо…
Бедните хора посрещнали богатия си кум още на улицата. Децата го начоколили и заскачали радостно край него. Голчо поел от гърба му празните дисаги, към които жадно-жадно поглеждали за подаръци дечурлигата, и бързо го отвел в къщи. А Голчовица — след като целунала чинно ръката му за „добре дошъл“ — тутакси изчезнала към курника, откъдето подир малко изкрякала тревожно за последен път едната от двете кокош-чици на сиромасите.
На втория ден домакините заклали за кума агънцето на единствената си овчица.
На третия ден му поднесли печено прасенце ведно с баница, която стопанката омесила, като изгребала последната шепа брашно от нощвите.
И край — свършило се всичко, което бедните хорица пазели, за да се отсрамят пред кума си!…
Но кумът не мислел да си отива. Харесало му при гостолюбивите стопани, затуй заседнал здраво в дома им. И правел каквото правел, все гледал да отвори дума за това, как Голчо се отбил при него и как той го нагостил с печена кокошка и бяла погача.
— Ама славно ядене беше, кумец, а? — провиквал се често-често той, докато дъвчел настървено препечената кожичка на прасенцето. — Разкажи, разкажи на кумичката как умее да гощава кумът й кумците си, та и тя да се поотпусне!
Сетне — като поглеждал с лакоми очи към двора, дето се разхождала последната кокошчи-ца на сиромасите — подхвърлял хитро:
— Но и оная черна ярка на двора май не отстъпва по тлъстина на моята кокошка, която изядохме с тебе у дома!…Кумичке, с нея ли си решила да ме гощаваш утре?
Голчо се видял в чудо.
Какво да стори, какво да измисли, та да прогони най-сетне нахалния човек От дома си!…
Мислил ден, блъскал си главата два дни, па на третия взел, че наредил децата си още в тъмни зори пред кума и им заповядал да му целунат ред по ред ръка за сбогом.
— На добър час, кръстник!… Лек ти път! — записукали едно след друго дечицата, като целували ръката му и се кланяли до земята.
Но кумът ги спрял:
— Чакайте, деца, чакайте — не бързайте да ме изпращате!… Кръстникът ви не си е тръгнал още — ще поседя и тая седмица при вас, а за хатър на баща ви може и другата да ви погос-тувам!…