При тези думи Голчо само дето не умрял от гняв и мъка. Но нямало какво друго да стори, освен още да помисли как да се отърве от нахалника. И мислил колкото време мислил, веднъж му текнало нещо, излязъл бързо от дома и се загубил по кривите сокаци на селото.
Бавил се навън дълго.
Същия ден вечерта, току пред двора на бедняка, застанал един гласовит мъжага, Миг след туй той надул гърди, отворил голямото си гърло и се провикнал колкото му глас държал:
— Чуйте, селянииии!… Дошла е заповед от боляра-господаря всички другоселци, които се намерят утре в Голтупан, да бъдат откарани в господарската каменоломня — роби да му бъдат, само за хлебеца работа да му вършат. Който има уши — да слуша! Комуто е мила главата — да изпълнява! Болярска-господарска воля ви предавам!…
С тази вест гласовитият човек обиколил Гол-човата къща от четирите й страни. И всеки път гласът му прокънтявал от страшно по-страшно. Затуй кумът отвътре — веднага щом оня отминал — тутакси тупнал в краката на Голчо и разтреперан като трепетликово листо, ударил на молба:
— Моля ти се, кумец — ти баща, ти майка! — прави-струвай, но ме избави от робство, че така нахалост ще ми отиде животецът!… Къде мога аз, брате, да работя; къде мога в болярската каменоломня гръб да превивам само за една корица хлебец!
Голчо се престорил на угрижен. Хванал главата си с две ръце, забил поглед в пода и започнал да мисли. Мислил колкото мислил, накрая скочил на крака, па извикал:
— Намислих, куме!… Утре преди да съмне, ще те сместя в един чувал, чувала ще метна в колата на съседите и — уж отивам да сея! — ще те изведа от селото. Скланяш ли да я наредим така?
— Скланям, как да не скланям! — просветнали веднага очите на богатия.
На заранта чорбаджията се хопнал в един голям чувал. Голчо го завързал, метнал го в колата на съседите и преди още да се раздени, под-бързил воловците към полето на път за кумовото село. Вървели така двамата — единият край колата с остена, а другият в чувала на колата, — докато изгряло слънцето. По едно време срещу тях се задали двама мъже. И двамата поклащали по една дрянова сопа в десниците си.
— Къде си подранил тъй, бре Голчо? — запитали мъжете сиромаха.
— Тръгнал съм по хладинка да засея с просо нивицата си на Голо бърдо! — отвърнал Голчо и смигнал на мъжете към завързания чувал. — Ей го семето…
— Че тогава спри да отупаме зърното за берекет — просото ти да изкласи буйно като гора!
Голчо спрял колата. И докато кумът в чувала да разбере какво ще правят мъжете, двамата юначаги започнали да налагат с все сила охранената му гърбина с дряновиците си. В същото време припявали весело:
Щом натупали по този начин здравата чорбаджията, двамата мъже изчезнали в шумака на близката гора — ни лук яли, ни лук мирисали.
А Голчо смушил пак воловците и заситнил отново край тях, като си засвирукал безгрижно — глух за стоновете, които издавал пребитият човек в чувала…
Изминали-неизминали още стотина крачки, зад първия завой пред добичетата изскокнали други двама мъже, също с дрянови сопи в десниците си.
— Накъде си забързал, бре съседе? — викнали те на Голчо.
— Пшеничка карам да посея на нивичката си, дето е на Голо бърдо, момчета… — отвърнал Голчо. — Рекъл съм наесен да гощавам дечицата си само с бели самуни!
— Чакай тогава да благословим зърното — таман дряновиците са в ръцете ни! — предложили услугите си яките мъже.
Чорбаджията в чувала изтръпнал, разтреперал се. И ненапразио, защото миг след туй върху загладената му гърбина се изсипала нова дървена градушка, този път придружена от още по-гласовит припев:
Мъжете бъхтали и припявали така дълго, дълго.
През туй време чорбаджията в чувала се мятал като котка в торба. При всеки удар се извивал на кравай. От болка хапел до кръв устните си. Но изтърпял — не се обадил нито веднъж, докато здравеняците налагали дряновиците върху него. Едва когато дървената градушка върху гърбината му стихнала и стъпките на юначагите заглъхнали далече в гората, богатият човек изплакал жално-милно към Голча: