Полудя по него. Вечер ходеха на танцови увеселения в покрайнините, той облечен като благородник, със сюртук и кръгла шапка, които Бернарда му купуваше по свой вкус, а тя в началото маскирана по най-различен начин, и после със собственото си лице. Окъпа го в злато, със синджири, пръстени и гривни, и нареди да инкрустират по зъбите му диаманти. Стори й се, че умира, когато разбра, че ляга с всички, които срещне по пътя си, но накрая се примири с остатъците. Това бяха времената, когато Доминга де Адвиенто влезе в спалнята й в часа за сиеста, сигурна, че Бернарда е в мелницата за захарна тръстика, и ги изненада чисто голи да правят любов на пода. Робинята, по-скоро объркана, отколкото поразена, остана с ръка на резето.
„Не стой там като умряла“, изкрещя й Бернарда. „Или си върви, или ела да се търкаляш с нас.“
Доминга де Адвиенто си отиде със затръшване на вратата, което прозвуча на Бернарда като плесница. Същата вечер тя я извика и я заплаши със сурови наказания, ако спомене каквото и да е за това, което е видяла. „Не се тревожете, бяла жено“, каза й робинята. „Можете да ми забраните каквото пожелаете и аз ще ви се подчиня.“ И заключи:
„Лошото е, че не можете да ми забраните това, което мисля.“
Ако маркизът бе разбрал, въобще не го показа. В края на краищата Сиерва Мария беше единственото общо нещо с жена му, което му оставаше, и не я имаше за собствена дъщеря, а само за нейна. Бернарда, от своя страна, дори не мислеше за това. Толкова я бе забравила, че след един от дългите си престои в мелницата я обърка с друга, защото беше много пораснала и променена. Извика я, огледа я, попита я как живее, но не получи и дума от нея.
„Ти си същата като баща си“, й каза. „Изрод.“
Такова продължаваше да бъде разположението на духа на двамата в деня, когато маркизът се върна от болницата „Божия любов“ и съобщи на Бернарда решението си да поеме с желязна ръка юздите на дома. Имаше нещо налудничаво в неговата непоколебимост, което остави Бернарда без думи.
Първото, което направи, беше да върне на момичето спалнята на баба му, маркизата, откъдето Бернарда я бе изгонила да спи с робите. Някогашното великолепие стоеше непокътнато под прахта: леглото в имперски стил, което прислугата мислеше за златно поради блясъка на медните табли; тюлената завеса против комари, скъпите дрехи с богата украса, алабастровият умивалник с многобройни шишенца с парфюми и помади, наредени в права линия като войници на тоалетката; цукалото, порцелановият плювалник и леген за повръщане, въображаемият свят, който скованата от ревматизма старица бе мечтала за дъщерята, която така и не роди, и за внучката, която така и не видя.
Докато робините връщаха спалнята към живота, маркизът се зае да наложи волята си в дома. Стресна робите, които дремеха на сянка под аркадите, и заплаши с камшици и затваряне тези, които отново се изходят в ъглите, или залагат и играят хазарт в затворените помещения. Това не бяха нови разпоредби. Бяха спазвани много по-строго, когато Бернарда държеше властта, а Доминга де Адвиенто я налагаше, и маркизът се наслаждаваше публично на историческата си фраза: „В моя дом става това, на което аз се подчинявам.“ Но когато Бернарда затъна в тресавищата на какаото и Доминга де Адвиенто умря, робите отново се промъкнаха с голяма предпазливост, първо жените с децата, за да помагат в дребните къщни работи, а после мързеливите мъже в търсене на прохлада из коридорите. Ужасена от призрака на разрухата, Бернарда ги изпращаше да си изкарват прехраната с просия на улицата. В една от кризите си реши да ги освободи, освен трима-четирима от домашната прислуга, но маркизът възрази с една нелепост: „Ако трябва да умрат от глад, по-добре да умрат тук, а не из онези пущинаци.“
Не приложи толкова прости правила, когато кучето ухапа Сиерва Мария. Облече във власт роба, който му се стори най-влиятелен и най-надежден, и му даде указания, чиято твърдост скандализира и самата Бернарда. В началото на вечерта, когато къщата вече бе в ред за пръв път след смъртта на Доминга де Адвиенто, намери Сиерва Мария в бараката на робините, сред половин дузина млади негърки, които спяха в кръстосани на различна височина хамаци. Събуди ги всички, за да им съобщи разпорежданията на новото правителство.
„От днес нататък момичето ще живее в къщата“, им каза. „И да е ясно тук и в цялото кралство, че то има само едно семейството и е само от бели.“
Момичето се опъна, когато той понечи да го отнесе на ръце в спалнята, и се наложи да му даде да разбере, че мъжки ред царува в света. Вече в спалнята на бабата, докато й сменяше конопената риза на робините с нощница, не успя да изкопчи и дума от нея. Бернарда ги видя от вратата: маркизът, седнал на леглото, се бореше с копчетата на нощницата, които не минаваха през новите илици, а момичето, изправено пред него, го гледаше невъзмутимо. Бернарда не можа да се сдържи. „Защо не се ожените?“, подигра се. И тъй като маркизът не й обърна внимание, каза още: