„Няма да е лоша сделка да се народят креолски маркизчета с кокоши крака, за да се продават на цирковете.“
Нещо се бе променило и в нея. Въпреки злорадството в смеха лицето й изглеждаше по-малко неприятно, а под ехидността й се беше утаило някакво съчувствие, което маркизът не забеляза. Веднага щом усети, че се е отдалечила, каза на момичето:
„Тя е мръсница.“
Стори му се, че забеляза у нея искрица интерес. „Знаеш ли какво е мръсница?“, попита я, петимен за отговор. Сиерва Мария не му го даде. Остави се да я сложи да легне в леглото, остави се да й намести главата върху пухените възглавници, остави се да я завие до колената с копринения чаршаф, ухаещ на кедровата ракла, без да го удостои с милостта да го погледне. Той усети разтърсване на съвестта:
„Молиш ли се преди сън?“
Момичето дори не го погледна. Сви се на кравай по навик от хамака и заспа, без да пожелае лека нощ. Маркизът дръпна много грижливо завесата против комари, за да не могат прилепите да й смучат кръвта, докато спи. Наближаваше десет часът и хорът на лудите беше непоносим в къщата, освободена след изгонването на робите.
Маркизът пусна мастифите, които лудо се втурнаха към спалнята на бабата, душейки пролуките на вратите с неспокоен лай. Маркизът ги почеса по главите с върховете на пръстите си и ги успокои с добрата новина:
„Това е Сиерва, която от тази вечер живее с нас.“
Спа малко и зле поради лудите, които пяха до два. Първото, което направи, като стана по първи петли, бе да отиде в стаята на момичето, но то не беше там, а в бараката на робините. Тази, която спеше най-близо, се събуди уплашена.
„Сама дойде, сеньор“, каза, преди той да е попитал нещо. „Хич не съм и разбрала.“
Маркизът знаеше, че е вярно. Разпита коя от тях е придружавала Сиерва, когато я е ухапало кучето. Единствената мулатка, която се казваше Каридад дел Кобре, се обади, треперейки от страх. Маркизът я успокои.
„Заеми се с нея, все едно, че си Доминга де Адвиенто“, й каза.
Обясни й задълженията. Предупреди да не я изпуска от поглед нито за миг и да се отнася към нея с обич и разбиране, но без глезотии. Най-важното беше да не минава оттатък бодливия плет, който щеше да нареди да се направи между двора на робите и другата част на къщата. Сутрин след ставане и вечер преди лягане трябваше да му дава пълен отчет, без той да я пита.
„Внимавай добре какво правиш и как го правиш“, завърши. „Ти ще си единствената отговорна тези мои заповеди да се изпълняват.“
В седем сутринта, след като затвори кучетата, маркизът отиде в дома на Абренунсио. Лекарят му отвори лично, защото нямаше нито роби, нито прислуга. Маркизът отправи сам на себе си упрека, който смяташе, че заслужава.
„Това не е час за гости“, каза.
Лекарят го прие радушно, благодарен за коня, който току-що беше получил. Преведе го през двора до навеса на стара ковачница, от която не бе останало нищо освен развалините на пещта. Красивият двегодишен дорест кон, далече от конюшнята си, изглеждаше неспокоен. Абренунсио го успокои с леки потупвания по страните, докато шепнеше в ухото му безполезни обещания на латински.
Маркизът му разказа, че умрелият кон са го погребали в старата градина на болницата „Божия любов“, осветена като гробище за богати по време на епидемията от холера. Абренунсио му благодари като за извънмерно благоволение. Докато говореха, му направи впечатление, че маркизът се държи на разстояние. Той му призна, че никога не се е осмелявал да язди.
„Боя се както от конете, така и от кокошките“, каза.
„Жалко, защото необщуването с конете е забавило човечеството“, каза Абренунсио. „Ако някога го преодолеем, бихме могли да създадем кентавър.“
Вътрешната част на къщата, осветена от два прозореца, които гледаха към придошлото море, беше подредена с прекомерната изисканост на закоравял ерген. Цялата атмосфера беше пропита с благоухания на балсами, които внушаваха вяра в силата на медицината. Имаше едно подредено писалище и витрина, пълна с порцеланови бурканчета с етикети на латински. Забравена в един ъгъл, стоеше лечебната арфа, покрита със златен прах. Най-забележителното бяха книгите, много от тях на латински, с богато украсени гърбове. Бяха навсякъде, в шкафове с витрини и по открити рафтове, или грижливо поставени на пода, а лекарят вървеше през хартиените проходи с лекотата на носорог сред рози. Маркизът бе поразен от количеството.