— Трябва да останем, докато посъберем пари. Няма как, Лени, Съберем ли малко пари, ще се ометем. Да не мислиш, че на мене ми харесва тука?
Джордж се върна при масата и зареди нов пасианс.
— Не, не ми харесва — продължи той. — Ще се махна като нищо. Да съберем само някой и друг долар и ще запрашим; може да идем да пресяваме злато по река Америка. Сигур ще успеем да изкарваме по два долара на ден, а може и да ни излезе късметът.
Лени се наведе нетърпеливо към него.
— Да вървим, Джордж. Да се махаме оттук. Не е за нас тука. —
— Трябва да останем малко — отвърна Джордж. — млъквай вече. Хората се връщат.
От близката умивалня долиташе шум от течаща вода, дрънчаха легени. Джордж се бе вторачил в картите.
— Май че трябва да се измием — каза той. — Но пък каква ли работа сме вършили, та да се оцапаме?
На прага застана висок човек. Той стисна под мишница широкополата си шапка и взе да вчесва назад дългата си черна влажна коса. Носеше, както всички тук, сини дънки и яке от същия плат. След като се среса, влезе в помещението с оная царствена походка, присъща само на кралските особи и на хората, които са майстори в занаята си. Той бе мулетар — царят на фермата, способен да кара впряг от десет, шестнадесет, дори двадесет мулета и да ги управлява само с един камшик. Толкова го биваше, че можеше да убие с камшика си муха по задницата на мулето, без да докосне самото животно. В държането му имаше и достойнство, и такава дълбока непринуденост, че всички млъкваха, щом заговореше той. Ползуваше се с такъв авторитет, че всяка негова дума се слушаше — била тя по- въпросите на политиката или на любовта. Това беше Слим мулетарят. Остро изсеченото му лице нямаше възраст. Той можеше да бъде на тридесет и пет или на петдесет години. Ухото му долавяше и неизречени думи, а в бавната му реч личеше не толкова мисъл, колкото едно разбиране, надхвърлящо всяка мисъл. Ръцете му, големи и жилести, имаха изящните движения на ръцете на танцьорка от Ориента.
Той приглади смачканата шапка, направи- чупка в средата, сложи я на главата си и погледна приветливо двамината в помещението.
— Навън е ослепително слънце — каза меко той. — Едва виждам тука. Вие новите ли сте?
— Да, току-що пристигаме — отговори Джордж.
— Ечемик ли ще товарите?
— Така каза господарят.
Слим седна на един сандък срещу Джордж и се загледа в обърнатите карти.
— Дано сте в моята група — каза той. Гласът му беше много мек. — Имам при мен двама нехранимайковци, дето не могат различи ечемик от синьоглавка. Вие товарили ли сте ечемик?
— И още как — отвърна Джордж. — Аз няма с какво толкова да се похваля, но тоя мъжага тук работи за двама.
Лени, който следеше с поглед разговарящите, се усмихна доволно при тази похвала. Слим погледна одобрително Джордж, задето бе похвалил приятеля си. Той се наведе над масата, затисна една карта, повдигна ъгълчето й с палец и като го пусна, се чу едно „шляп“.
— Вие двамата все заедно ли работите? — попита Слим. Тонът му беше приятелски и подканяше към доверие, без да го изисква.
, — Да — потвърди Джордж. — Грижим се един за друг. — Той посочи с палец Лени. — Главата му не сече много. Но пък е работник, здраве му кажи. И отличен приятел. Познаваме се от години.
Погледът на Слим проникваше изцяло в Джордж.
— Рядко се случва двама души да ходят все заедно — замисли се той. — Кой знае защо е така? Сигурно защото всеки се страхува от ближния си в тоя мръсен свят.
— Но много по-хубаво си е да имаш неразделен приятел — каза Джордж. .
В спалното влезе огромен, шишкав мъж. От измитата му глава все още капеше вода.
— Здрасти, Слим — поздрави той, па се спря и се вторачи в Джордж и Лени.
— Тези приятели току-що пристигат — каза Слим, един вид за да ги представи.
— Драго ми е — рече грамадният. — Казвам се Карлсън.
— А аз Джордж Милтън. Това пък е Лени Смол.
— Драго ми е — повтори Карлсън. — Не ми се вижда много малък — додаде той и се засмя на собствената си шега. — Дори никак не е малък. Тъкмо мислех да те питам, Слим, как е кучката ти? Не я видях днес под колата,
— Снощи се окучи — отговори Слим. — Изтърси ги девет. Аз веднага удавих четири. Не може ги изхрани толкова много.
— И ти останаха пет, а?
— Толкова. Оставих най-едрите.
— Какви, мислиш, ще излязат?
— Де да знам — отвърна Слим. — Май ще го докарват на овчарски. Като се беше разгонила, около нея се навъртаха все овчарски псета.
— Та казваш пет, а? — продължи Карлсън. — Ще ги оставиш ли и петте?
— Де да знам. Трябва да ги оставя известно време, докато й избозаят млякото.
— Виж какво смятам, Слим — подхвана замислено Карлсън. — Това куче, на Канди е толкова старо, че едва се влачи. Пък мирише, та се не трае. Влезе ли тук, по два-три дни помещението не може да се отмирише-Защо не накараш Канди да застреля старото си куче, па му дай да отгледа някое от кутретата, а? Това неговото вони от една миля. Зъби няма, сляпо е, кажи-речи, едва яде. Канди го храни с мляко. И как иначе — То нищо не може да сдъвче.