Шести: „Макар че езикът в повестта е превъзходен, самите действующи лица с чисто български колорит — идеята за самата повест не е чисто В-ва. Сюжетът е земен от Ревизора и повестта за скарването на Ив. Ивановича и Ив. Никифоровича.“
Седми: „Мене ми се види (втеляваш се, приятелю, че ти се види: аз знам, че си напълно уверен!), че това е повече подражение на Ревизор от знаменития руски писател Гогол и почти сполучливо побългарен.“
(Mersi)
Осми: „При създаването на тази си хумористическа повест В. е бил непременно под влиянието на всеизвестната комедия от Гоголя: Ревизора. Сюжетът й значи заимствуван, но не може да се каже, че липсват и оригиналности.“ (Аз съм дълбоко покъртен.)
Девети: (Този от началото още ме закаля!): „Повестта, която е тема на настоящето ми разглеждане, всеизвестната хумореска на В-ва: Митрофан и Дормидолски, написана по подражение на Гоголевия Ревизор, е едно произведение и пр…“
Десети: „Повестта Митрофан и Дормидолски, аз съм принуден, макар и с голямо съжаление (де, де, дяволо!), да кажа, че тя е едно близко подражение на Ревизора на гениалния Гогол!“
Дотука — спизходителни бележки, доброжелателни мъмрания…
Сега вече идат по-суровите присъди, безпощадните удари, топорите! Но какви топори!
Единайсети: „Но, повтарям: при всичката талантливост на тая повест и непостижим хумор — тя е едно копие от Гоголя и — като всяко копие — не е оригинална… Прочее, няма голяма цена!“
Дванайсети: „Трябва обаче да се признае, че Митрофан и Дормидолски е един изкусен плагиат, но на който, при внимателно взиране, познава се фалшивостта и белите конци, които го скърпят. В-в е за осъждане.“
Тринайсети: „Митрофан и Дормидолски са една литературна кражба и руската народност на Дормидолски и Дакито, дори и на Бейката, вади очи!…“
Ах, ти чародеецо!
Четиринайсети: „Подир всичко това нека кажа, че всяка кражба е осъдителна; но кражба, която се извършва върху благодетели, е възмутителна! В-в обра литературата на Русите — не стига дето си дадоха кръвта за нас!…“
Не, това е просто умилително!
Петнайсети: „Но главната вина на автора състои не в това, че е откраднал сюжета и лицата от Гоголя — крал е и Любен, — а че е обезобразил гениалния руски списател. Не можеше ли просто да го преведе на български?!…“
И аз сега виждам!
Шестнайсети: „Удивително е до каква степен е дошла рабската подражателност у такъв един списател с въображение като В.: той е земал на Гоголя даже и имената: така, Дормидолски се зове Иван, както и двамата Гоголеви герои: Иван Иванович и Иван Никифорович!…“
Това е страшна улика, признавам: чуло ли се е в България да има Ивановци?
Седемнайсети: „Любопитно е, че В. нито си е помислил, че може да има българи, които през плет поне да са слушали за Гоголя. Нашият симпатичен списател нека си спомни пословицата прочее: «Чуждото и на Великден се зима назад…» Впрочем всичките съчинения В-ви са подобни копирания от руски!“
Тъй, тъй: добий кучката, като си я забил!
Но осемнайсетият ръкопис цял се ограничаваше в тия думи:
„Митрофан и Дормидолски е една жалка пародия на гениалния Гоголя, която не възбужда смях, както мислят някои, а дълбоко възмущение. Светотатството се не съди, а се презира… Отказвам се от разбора!“
Този е най-красноречив!
Липсваше само едно още: бесилото в Черната джамия!
Сега аз си обясних царствуващото едногласие в това твърдение. Симпатичните тия млади хора, като говореха за Гоголевата комедия и повест, клеветяха се немилостиво. Естествено, почти всичките не бяха чели Гоголя. Инак нямаше да твърдят тия чудовищности. Те прегвачваха само по разни начини проповядваната от учителите им легенда, че Митрофан е подражение на Гоголя. Аз не казвам лъжа, а легенда, защото ако не беше достоверна и спорна, във всеки случай — беше приятна…
Тая легенда се е затвърдила и вън от училищните огради: и в критиката, и в историята на литературата ни, тя мина даже в чуждата критика. Един русин — мисля г. Каплуновски, — като рецензираше повестта Митрофан, за която беше чел някъде, че под български имена осмива руски човеци, се възмущаваше против тая дързост на автора и предполагаше, че той навярно е имал пред себе си руски евреи или немци, а не руси, чийто характер е съвсем друг!
Нека разправя как се създаде тая мила легенда, тоя абсурд до днеска любовно гален и благоговейно съхраняван от нашите преподаватели на българската литература и от други.
Но преди това да кажа с две думи как сгреших, та написах Митрофана. Една автобиографическа чърта, която читателят нека ми прости заради нейната късота.