Четвърто: у Гогол някъде имало възклицанието: „Господ, Создатель мой!“ и у Митрофана — „Боже, света Богородичке!“
И още няколко се от подобна опасна важност.
С тая щастлива метода на предвзето пощене и изкусен подбор почтеният този човек можеше да изкара Митрофана откраднат и от Талмуда!
Но най-много биеше критикът на присъствието на мними ревизори и у двамата автора: това съвпадение експлоатираше с много раздухвания и изопачавания.
Малко я беше еня публиката да седне да проверява действителността и важността на това сходство: никоя публика не пощи една книга; тая роля оставя на критикувачите и буквоедите, а тя се доверява само на инстинкта си — или вкушава книгата, ако й се харесва, или я зафърля равнодушно. Публиката продължи да чете с жажда Митрофана и да се смее.
Но семето на съмнението беше фърлено. Каза се, че Митрофан е подражение на Гоголя и всички, които имаха интерес, повториха това. А господ знай малцина ли бяха те! Легендата се създаде. Злорадството намери сметка в поддържането й, лекомислието намери удоволствие да я повярва, а авторът не прие да се оправдава. Незначителното и безрезултатно епизодче на ревизора беше едничкото нещо в Митрофана. Нищо друго там нямаше! Иглата в купата видена — купата не. Някой глъбокомислен ли доктор-критик пишеше за Митрофана, речовитият учител по словесността ли говореше за него, винаги си даваха удоволствието да откриват пак Америка. Сега аз имах пред себе си осемнайсет тетради и всяка откриваше Америка. И с какъв наивно очуден тон! И колкото повече се дърляше откривачът на Америката, толкоз по-сигурно бе, че не е чел ни едно от горепоменатите произведения. „Който видял вълка — вика; който го не видял — дваж вика!“, дума пословицата.
Но въпросът е сега: Подражение ли е Митрофан на Гоголя?
Отговарям: Няма нищо по-невярно от това! Авторът е чел уломки (в Галаховата христоматия) от Гоголевата комедия само, но когато е писал повестта, нито се е сетил, нито е имал нужда да прибягва до помощта на фантазията на великия руски художник.
Въпрос: Но вътрешно сходство няма ли между героите на Митрофана и ония на великите творения на Гоголя?
Отговор: Никакво!
Въпрос: Нито в сюжета?
Отговор: Никакво!
Въпрос: Нито в тенденцията?
Отговор: Никакво. Впрочем у Митрофана няма и тенденция. Той е една невинна хумореска — смешка — без никакво нравоучително домогване.
Въпрос: Но казват, че във вашите герои се съглеждат типове от Гоголеви московци?
Отговор: Не е истина! Моите герои са българи, архибългари, дебелоглави българи, до безобразие българи! Па в Митрофана няма типове, а портрети окарикатурени.
Въпрос: Но сходство няма ли в развитието на действието между Митрофана и другите?
Отговор: Никакво!
Въпрос: Но тия съвпадения?
Отговор: Съвсем случайни!
Въпрос: Но Дакито, което наумява Гоголевия Ив. Никифоров със своята валчеста глава?
Отговор: Дакито наумява само себе си. Ив. Никифорович е измислица, а Митрофан Дакито е истински, жив още.
Въпрос: А Дормидолски, който се нарича Иван, както и Гоголевият Ив. Иванович?
Отговор: Гоголевият Ив. Иванович е измислено лице, а Иван Дормидолски е истински, жив още. Питайте хилядите пътници, които минуват през градеца Ф. и отиват да му се поклонят…
Въпрос: А другаруването им, а после скарването им?
Отговор: Истински.
Въпрос: Ами ревизора у Гоголя и у тебе?
Отговор: Гоголевият мним ревизор е измислен, а моят е истински.
Въпрос: Как, ти описваш подобна истинска случка?
Отговор: Да, истинска — питайте г-на Жоржа Стоянов (аз ще соча имена на свидетели; нека извиняват господата; във всеки случай, призовки няма да им дойдат) от Търново за една странна сцена между съдията и него — на 1880 г. в гр. Враца, дето бил дошъл да стане жалбописец, и която ми разказа в Б-ца. Аз преместих тая сцена само в близкия град Б-ца, дето е действието на повестта ми, и смених личностите на съдиите. Понеже Жоржо Стоянов е далеко или хич го няма сега, попитайте тогавашния началник на телеграфната станция в Б-ца г. Ив. Стоянович, Аджелето. Той чу от самия Жоржа разказа как го зел съдията за ревизор по съдилищата.
Когато описвах тая сцена между мнимия ревизор и съдията, аз бях така обладан от силата на спомените си, щото нито се сетих за слабото й сходство с Хлестаковата среща с чиновниците, което щеше да бъде експлоатирано от недобросъвестността и щеше да даде пища за една литературна лъжа, каквато е предметната легенда. Да бях се догадал, щях да изфърля този епизод, макар и крайно комичен.
Въпрос: Но съществуваше ли тогава такава длъжност — ревизор на съдилищата?