— Няма да мръднем оттук, докато не я изгасиш — осъдително съобщи гласът. — Цигарите причиняват смърт — болести и смърт. Освен това миришат.
— Че какво ти пука на теб? — попита Ниърли и на свой ред запали, явно напук. — Нали нямаш дробове?
— Не, но следващите пътници в този асансьор имат, особено онези от по-горните етажи. Моля, незабавно изгасете всички цигари!
— Къде се намират когнитивните8 ти центрове? — осведомих се аз и с все още подгъващи се пръсти заредих патрон в цевта. — И може ли асансьорът да функционира без тях?
— Да, може — отговори асансьорът с нотка на удивление. — Намирам се зад червения панел отдясно на теб. Защо питаш?
— Защото — обясних му аз, — ако не си затвориш шибаната уста, ще те пръсна на парчета и ще прекарам останалата част от престоя си тук, пушейки с наслаждение. Мога дори да запаля пура. — За да подчертая сериозността на намерението си, вдигнах пистолета в изпънатата си ръка и го насочих в панела, който така услужливо ми беше посочил. — Един безплатен съвет за в бъдеще: помисли, преди да отговаряш искрено на въпроси.
Настъпи кратка пауза, после дроидът отново се обади:
— Полезен съвет и за да се отблагодаря, ще ви разреша да продължите пътуването си според първоначалната заявка. Моля, изчакайте. — Разнесе се леко бучене и асансьорът отново тръгна. — Но ще ви кажа, че се държите невъзпитано.
Изсмях се — късо неуверено излайване, което нямаше нищо общо е веселието. За пръв път от трийсет години някой ми казваше, че съм „невъзпитан“. Обърнах се към Суедж и Ниърли и ги видях да се оглеждат от глава до пети. Суедж по принцип изглежда като ветеран войник, минал през безброй ръкопашни схватки. Осъзнах, че за нея Ниърли е първото същество от женски пол, което не е резерва и което има възможност да разгледа отблизо. Не долових нищо повече от любопитство в това взаимно оглеждане.
— Кой етаж натисна? — попитах аз, колкото да разчупя неловката тишина.
— Шейсет и шести отговори ми тя. — Живея там. Стига ми толкова тази нощ. Прибирам се у дома.
— А ние къде отиваме? — Суедж ме гледаше с твърд поглед. Индикаторът показваше, че наближаваме 40-и етаж.
Обърнах се към Ниърли:
— Може ли Суедж да дойде с теб?
— Разбира се. Имам само една кушетка, но…
— Не! — изкрещя Суедж. — Никъде не отивам. Идвам с теб. Искам да намерим Дейвид и другите. Омръзна ми да ме оставяш по разни места. Ти никога не си се държал така. Винаги беше до мен, а сега изобщо не те виждам.
64. 65.
— Кой е адресът?
— 66/2003 — ъгъла на „Тайсън“ и „Стоунс“.
— Добре, ще се видим по-късно — казах аз, изчаках вратата зад нея да се разтвори и забих пръст в един бутон. — Стой си вкъщи.
Ниърли излезе и аз тласнах Суедж след нея. Тя залитна навън и се обърна към мен в момента, когато вратата започна да се затваря. Лицето ѝ беше като буреносен облак.
Останах сам вътре с лице към вратата, а асансьорът се устреми към 135-и. Опитвах се да не мисля за гората, но не ми се удаваше. Никога преди не се бях пренасял в Междината. Двете секунди, прекарани там, бяха концентрирали в себе си всичко, което се бях опитал да забравя завинаги. Не исках да мисля и за Нанюн, както и за факта, че имаше нещо не наред с главата ѝ освен че бе отделена от тялото.
Например… „неуточнени поражения на лицето“.
Моментното ми състояние не позволяваше да преценя как това променя нещата, макар да бе напълно ясно, че променя всичко из корен. Не знаех къде да търся… синеглавия и някакво вътрешно чувство ми казваше да не се опитвам да го намеря. Междувременно някой друг искаше да намери мен. Бях блъснал Суедж навън, защото импулсивно бях решил да му спестя главоболията като сам го намеря.
Глава 9
Клуб „Мръсник“ можеше да се оприличи на експлозия от тръшкащи се копелдаци, затворени в прилична на обор сграда в центъра на етаж, предназначен за увеселения. Невъзможно бе да натикаш някого вътре, без предварително да си го пресовал до размерите на грахово зърно, и по тази причина подозирам, че когато аз се вмъкнах вътре, някой от другата страна бе изскочил като тапа през прозореца. Масивни тонколони в основата на всяка стена излъчваха могъщ грохот, който се смесваше с какофоничния рев на тълпа от петстотин души. Музиката бе в стил „предиктивен транс“ — ноти и думи, създавани и смесвани в реално време от редицата компютри до далечната стена. Алгоритмите, генериращи текстовете, бяха настроени да го правят, наподобявайки ефекта от различни релаксиращи наркотици, така че колкото повече слушаш, толкова по-лесно можеш да се досетиш какви ще бъдат следващите думи.