Когато дойдох на себе си, всичко беше много по-зле. Изправих се как да е и реших, че все пак трябва да отида някъде.
И тогава се загубих.
Бях влизал и излизал по този маршрут толкова пъти, че не им помнех броя. Голяма част от него е в мрак, така че се изисква добра ориентация. Но в този конкретен случай нищо не можех да си спомня. Бях блокирал в такава степен, че нямах представа как да придвижвам краката си. Опитах със затваряне на очи, но това само ме прехвърли в безлична операционна, лишена от всякакви характерни черти. В главата ми лумна разкъсващо ярка жълта светлина и от нея се материализира торта с бяла глазура, очакваща някой да я оперира. Сцената се задържа така няколко минути след като отворих очи, преди абсурдният образ да се стопи обратно в мрака. Реших, че е най-добре поне засега да държа очите си отворени. Имах усещането, че вървя ужасно дълго, без да срещам очакваните ориентири, но от друга страна, всеки път, когато през порите на челото ми избиеше капка пот, трябваше да чакам цяла вечност преди тя да капне, така че през цялото време треперех да не се удавя, а това ми даде основания да допусна, че имам известни проблеми с чувството за време.
На всичко отгоре бях смъртно изплашен от нещо. Не знаех със сигурност от какво точно и така и не успях да разбера, защото чувството премина след няколко минути. Или половин час.
Но когато отмина, навлязох във фаза на относителна чистота на съзнанието, която, както е добре известно, е само прелюдия към втората — и много по-разтърсваща — атака на рапта. Възползвах се от възможността да осъзная, че съм абсолютно и безнадеждно загубен и че се намирам в част от утробата на „Мегамол“ на най-долното първо ниво, част, която ми бе напълно непозната. Разбрах, че не е трябвало да слизам чак до самото дъно на главната шахта, а да отбия едно ниво по-горе, както бях правил винаги. Предполагах, че съм някъде в сърцето на двигателния отсек, и нямах и най-малка представа как да се измъкна оттук. Коридорът беше с кръгло напречно сечение и стените му бяха подсилени с много дебели керамични панели. И най-вероятно изобщо не бе коридор, а главното сопло.
Нещо, което възприех първоначално за серия розови цветя, избухващи едно след друго малко пред мен, след няколко предпазливи крачки се оказа, че не е визуален феномен, а по-скоро звуков. Тих шум на бутала в цилиндри. Промъкнах се крадешком напред, развеселен от мисълта, че каквото и да е, едва ли може да е по-опасно от това, което става в главата ми.
— Какво правиш тук, по дяволите? — избумтя нечий глас.
Бях сбъркал, разбира се — определено имаше нещо по-ужасяващо и то бе някой да ти проговори от тъмнината в място, за което хората дори не знаят, че съществува. Изпищях по доста немъжествен начин и се опитах да избягам, но краката ми се бяха превърнали в колони от свободно движещи се оризови зърна. Те предателски ме изоставиха на пода и аз просто зачаках да се случи каквото имаше да се случва, отбивайки с ръка летящите около мен монахини, които дори аз разбирах, че нямаха право да съществуват.
Първото нещо, което последва, бе поредица от нови розови звуци. Когато спряха, аз вдигнах поглед и видях нещо да стои пред мен. Беше високо около три стъпки и бе направено от метал. Голям брой сложни ръце стърчаха от различни части на тялото му и всички завършваха с разнообразни манипулатори. Самото тяло бе очукано и закърпено на много места, сякаш не му се бе случвало нищо друго, освен да бъде поправяно и поправяно безкрай. В горната си част бе увенчано с нещо подобно на глава, която бе сведена към мен.
— Ааа… здрасти — казах аз.
— Работя толкова бързо, колкото мога — изкрещя нещото. Гласът, въпреки тъмносиния си оттенък, звучеше малко странно. Механичен безспорно, с нищо човешко в него, и с великолепен цвят. — Не притежавам необходимия фърмуер10!
— О, боже! — възкликнах аз, опитвайки се да изразя очакваното съчувствие, без да бъда въвличан в дълъг разговор. Чувствах надигащата се втора вълна на рапта и исках да бъде далеч оттук, когато тя се стовареше върху мен.
— Честно казано не съм сигурен дали това изобщо е „уер“ — довери ми се машината. — Най-обикновена сурова изчислителна мощност. Не знам дали се досещате, но аз съм оставен изцяло сам на себе си.
— Аха, разбирам — измънках аз, въпреки че нищо не ми бе ясно.
— Не, не разбирате — извика машината, за която очевидно бях повече от прозрачен. — Нишо не разбирате! Изпратили са ви да ме шпионирате!
— Не, няма такова нещо — измънках аз. Вълната вече се носеше с пълна сила към мен. — Честно. Загубих се.
10
По подобие на