— Излъгала веднъж! Наистина! Бог да ми прости! Та аз лъжа ежедневно хиляди пъти. Като всеки лекар! Като всеки нормален човек, освен вас двете! И това ли е то причината, която ви даде правото да престъпите моите забрани, да застрашите живота на тази жена! Вижте, Хестър Грей, това е лудост, чиста лудост, онова дете не може да е казало лъжа, която да нарани човек. Това е невъзможно, абсолютно невъзможно. Вие и двете го знаете, всяка една от вас, знаете това добре!
Хана реши да спаси сестра си:
— Хестър не искаше да каже, че лъжата е наранила някого. А просто, че момичето излъга!
— О, знаех си, никога не съм чувал подобно безумие! Нямате ли поне малко разсъдък, да различите една лъжа от друга? Поне не можете ли да проумеете, че има лъжи, които помагат и такива, които убиват?
— Всичките са грешни! — стискайки устни. — Забранени са!
Докторът се въртеше на стола. Искаше да обори казаното, но не знаеше как да започне. Накрая реши да рискува:
— Хестър, не би ли излъгала, за да спасиш човек от незаслужено наказание или позор?
— Не!
— Никого? Дори и приятел?
— Не!
— Дори и най-добрата си приятелка?
— Никога!
Лекарят помълча малко, борейки се с мислите си, после попита:
— Дори и ако това би го спасило от болката, мизерията, скръбта?
— Не! Дори и ако това би спасило живота му!
Пауза.
— Ами душата му?
Затишие, дълга тишина, после Хестър отговори:
— Дори и душата му!
Замълчаха!
— Ами ти, Хана?
— Същото!
— Ми питам ви сега, защо?
— Защото лъжата е грях, това би погубило нашите собствени души, би, наистина, няма да можем да изкупим греха си, преди да умрем!
— Странно, наистина странно, консервативно верую! Това ли е то душата, която би спасила света? Той скочи, мърморейки, псувайки и тръгна към вратата, после се обърна към тях. — Промяна! Разкарайте тази тъпа егоистична долна привързаност към спасяването на собствените си дребни душици и направете нещо истинско! Рискувайте си душите! Рискувайте ги за доброто, тогава даже и да ги загубите, няма да ви пука! Променете се!
Добрите стари дами седяха парализирани, треперещи, възмутени, обидени, разстроени, негодуващи пред чутото. Бяха наранени до мозъка на костите си, горките стари дами, никога нямаше да забравят тези обиди:
— Промяна!
Повтаряха думата наум! „Да се променят, да се научат да лъжат!“
Бавно с времето, промяната просия в душите им. Най-сетне проумяха основният дълг на човешкото същество — да мисли за себе си, до мига в който се изчерпа, до мига в който най-сетне не се замисли за другия. Това променя духа му из основи. Замислиха се за бедната си, нещастна, толкова обичана племенница, за ужасната болест, която я убиваше, изведнъж забравиха самолюбието си и пожелаха в сърцата си да и помогнат, да изпита цялата им огромна любов, да направят всичко, което е възможно със слабите си ръце и тела, ако само им се отдаде възможност, ако имат само тази привилегия, за да направят живота и някак по-поносим и весел.
— Ще го направим! — каза Хестър, през сълзи.
— Няма да има по-добри болногледачки от нас, тъй като никоя не ще стои пред леглото и, докато не падне и не умре, Господ знае, че ще го сторим!
— Амин! — каза Хана, усмихвайки се през очилата. — Докторът ни познава! Знае, че няма да я обезпокоим отново, няма да доведе други. Няма да съжалява!
— Да съжалява? — извика Хестър, бършейки сълзите си. — Няма да съжалява за нищо, този дявол! Този път не направихме добро, Хана, но така е било писано. Хана! След всичко, което каза и направи, той е толкова мъдър, талантлив и добър, дори не би се и замислил за подобно нещо! Време е една от нас да отиде в онази стая! Какво прави там? Защо не дойде и не ни каза?
Чуха звука от стъпките му. Влезе, седна и започна да говори.
— Маргарет е болна! Сега спи, но скоро ще се събуди и някоя от вас трябва да отиде при нея. Доста е зле, но ще се оправи. Някой трябва да я наблюдава денем и нощем. За колко време ще можете вие?
— През цялото! — извикаха двете жени.
Очите на доктора светнаха, после каза енергично:
— Казвате истината, браво на вас! И вие бихте направили всичко по вашите възможности, по-добре от всеки друг в този град, но не можете да седите постоянно при нея, би било престъпление да ви го позволя! — Беше истинска награда, златен медал за сърцата им. — Вашата Тили и моята стара Нанси ще сторят останалото, двете са прекрасни болногледачки, черна кожа, но бяла душа, наблюдателни, внимателни, нежни — перфектни болногледачки…А вие двете! Обърнете внимание на Хелън, не е добре и се разболява.
Жените се учудиха, невярвайки. Хестър каза: