– Каква е молбата ти?
– Да снемеш от мен своето проклето безсмъртие! И да ме оставиш да чакам… – той се запъна малко – моите съдии.
– А пък аз искам да се опомниш и да престанеш да приказваш глупости! Стани да вървим! Справедливост ли чакаш? От кого?
Той даже не помръдна. Очите му блестяха.
– Ти нищо не разбираш – процеди Лучиано. – Мен ме изоставиха всички, на които помагах. Предаде ме даже жената, която обичах. И ти искаш да живея в този свят?
– А какво? Искаш да умреш в него? Това ли?
Ръката ми, която държеше борината, трепереше от напрежение и по ъглите на килията играеха лудешки сенки.
– Да! – каза Лучиано.
Тогава реших да му призная всичко. Нямахме никакво време.
– Изслушай ме добре – казах. – Аз съвсем не съм този, за когото ме вземаш, и договорът, който сключихме с теб…
– Престани! – прекъсна ме той. – Ти наистина нищо не разбираш, мъдрий? Аз не желая да живея в този свят, но мога да умра за него. Отрядите на моите братя са пред градските врати, това знаеш ли? Мен утре ще ме изведат, аз съм обречен. Но градът се готви за бунт, той е готов. Зад всяка затворена врата стоят и се вслушват хората, които чакат знак. И знаеш ли какъв е той?
Мълчах. Лучиано сви устни и каза глухо:
– Камбаните на „Санкта Ана“ ще зазвънят, когато ме извеждат. Това е знакът, мъдрий!
Борината догаряше, пламъкът вече пареше ръката ми.
– А сега си иди! – рече Лучиано спокойно. – Не зная кой си и защо си между нас, но ти не си онзи, Другият. Ти си просто един човек. Сбогом, мъдрий! И мисли за мен, когато чуеш знака!
Аз изтървах борината. И стана много тъмно.
Сибелиус пак седи зад писалището, а аз съм в креслото. Само петролната лампа е отместена встрани. По лицето му не мръдва нито един мускул, то е сухо и безцветно, кръглите му очи като птица ме гледат, без да мигнат.
– Дааа… – проточва той неопределено. – Вие сам бяхте заедно с него. И виждате колко е трудно да преценим.
– Имам един въпрос – казах.
– Питайте!
– Какво стана с… него?
Сибелиус мълчи малко, преди да отговори. Може би размисли дали трябва да ми каже. Но решава.
– Волгерът Лучиано, лекар и еретик, бе изгорен на клада във Вертхайм на пети декември хиляда петстотин двадесет и четвърта година… по вашето летоброене. В същия ден градът въстана и отрядите от Тюрингия влязоха през градските врати. Това е.
Тъжно ми е за Лучиано и малко му завиждам. Той е бил силен. А аз ще бъда ли?
– Сега трябва вие да ми отговорите – казва Сибелиус. – Това, което искахте, аз изпълних. Желаете ли да бъдете последният опит?
– Да! – отговарям аз.
– Наистина ли? Помислете! Зависи само от вас.
– Да!
И аз ставам от креслото, а той продължава да ме гледа с кръглите си очи, които стоят чужди на пергаментовото му лице.
Редактира: Георги Куюмджиев
Публикации:
1. Сборник „Крепостта на безсмъртните“ – „Медицина и физкултура“, 1970 г.
2. Антология „Българска фантастика“ – „Христо Г. Данов“, 1976 г.
3. Сборник „Незабравимо“ – „Аргус“, 2006 г.
Вергилий и водата
Светослав Николов
При изкопни работи по трасето на автомагистрала „Хемус“ бе открит ценен археологически паметник на късната римска култура. Предполага се, че находката датира от втората половина на V в. сл. Хр. Разчитането на надписите продължава.
… и в звездната пепел усещам понякога, че аз не съм аз. Нощта ражда странните ми мисли, но като зла свекърва крие от мен съдинката с разковничето. Луната – ламия2 с жълта кръв – нежно ме зове в отровните си прегръдки, когато е гола и неразумна в своите желания, но щом ми се насити, отпуска острите си нокти и заспива доволна, без да издаде тайната. Какво друго ми остава тогава, освен да гледам звездите? А сторя ли го, разбирам, че те съвсем не са тъй непостижими и далечни, както се силят да изглеждат. Ти, който сега следиш тромавия магарешки ход на моята мисъл, не си ли забелязал, че звездите не стоят на едно място? Лежа по гръб, а те приближават, увисват над мен като дребни монети, нито сребърни, нито златни, виждам адския пламък, който ги изгаря и бързо умира, погълнат от още по-страхотния студ помежду им, и сега те вече не са само горе, а навсякъде, по-точно аз самият съм нейде сред тях, в някакъв трюм на галера, с нещо като излъскан до блясък бронзов шлем – объл и без отвори за дишане, а между звездите и очите ми има само късче кристал, закален на пламък и шлифован навярно с ардийски пясък, за да е толкова прозрачен, и което е най-чудно, в галерата аз не съм сам: наоколо си виждам други хора, облечени също като мен, без знак за пол, род и съсловие, в синьо-зелени одежди, меки като пух и здрави като сарсинска ризница; тези хора спят или разговарят, но общо взето бездействат в очакване на нещо, а галерата виси сред звездите, без да пада, и само от време на време трепет стяга сърцата ни. Но изведнъж всичко това изчезва като сянка върху вода, вихър издухва звездите край мен обратно към небосвода, а след тях остават само дири от собствената им пепел, която постепенно ме покрива и бавно полепва по очите ми, без да ги дразни. И в звездната пепел усещам понякога, че аз не съм аз…
2.Ламии – призрачни същества в римската митология, подобни на вампирите. –