Опитът на Човешката библиотека показва, че един проект е толкова по-успешен, колкото повече хора успее да привлече да се чувстват ЧАСТ от него. Нека направим читателите част от начинанието. :)
14. Нямаме ограничения в обема на сборника. За електронното издание е ясно защо. ;) За хартиеното – така или иначе ще определим първоначалния тираж след „допитване“ до желаещите читатели – тоест с поръчки. Като всяка от общностите ни – на ЧоБи, на двете Тери, кого-сега-изпускам? – ще отговаря за връзката с нейните симпатизанти. (Това е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ценно при такива „споделени“ проекти.)
(А иначе може да кандидатстваме с хартиения сборник и по някоя програма за съфинансиране – за по-голям тираж и стигане до книжарниците. На мен не ми се занимава с български програми… но ще го мислим после.)
*** 15. За тази, първата антология, приемаме САМО вече публикувани или поне редактирани от втори човек текстове. Авторът е длъжен да напише: 15.1) кой е редактирал всеки от предложените текстове; 15.2) дали приема/търси ОЩЕ редакции по тях. Ние НЕ сме длъжни да предлагаме редакции по нито един текст (но имаме право).
(Коректура ще направим, на ВСИЧКИ текстове, по най-новите правописни правила от 2012-а. Това също е мой личен ангажимент.)
Целта е да си спестим време от пресяване на втори чернови („ВТОРА чернова? Какво е това?!“ – чувам в мислите си армии настървени прохождащи автори :( ) и редакции. За да ни остане повече време за внимателен подбор – и най-вече за писане на встъпленията от принцип 6.
Поясняващ пример: Два разказа на Валя Димова, които ще предложа за включване – „Революция“ и „Сам срещу своя страх“, досега не са излизали никъде. Аз обаче лично „гарантирам“ за тях – редактор съм и на двата и ще бъда вписан като такъв. Същото може да направи всеки от вас. (Приемете това и като шанс да повишим видимостта на професията/призванието „редактор“. Знаете, че нея я позабравиха в последно време.)
… А по-горе казах „първата“ антология. Не беше случайно. :D
Сега сте вие.
ЧБ: Кал)
… Ех, колко е хубаво още в самото начало да си изяснил всичко, а сега блажено да се облегнеш назад и просто да пожелаеш на читателите „Приятно спасяване“…
Шегувам се.
Първо, „За спасяването на света“ не започна с цитирания горе имейл. Тя започна още в ония буквално 72 часа, през които трябваше да завърша съставителството на предишната ни антология, „Тринайсетте цвята на дъгата“, когато: 1) си обещах, че повече няма да правя книги така – изкарвайки въздуха на всички наоколо ми (а най-много своя); и 2) осъзнах, че „Тринайсетте цвята“ са само началото. Или както казва един от гласовете в предговора ù: „Антологията беше съставена, за да положи основите на следващата, по-голямата антология.“ Тази, която четете сега.
В хода на работата по „За спасяването…“ някои от принципите се промениха. Въпреки това продължавам да се изумявам как огромната част се запазиха досега, година по-късно. Това беше една от онези визии, които стигат до нас завършени (доколкото човешка визия може въобще да бъде завършена). И преди да навляза в подробностите, искам да благодаря на всички, които са повлияли на развитието ми и като читател, и като човек – включително подготвяйки момента, в който такава идея ни осенява „наготово“. Една мъничка част от тях виждате сред съставителите на антологията. Други ще откриете на страницата ни с блиц-интервюта, в отговора ми към въпрос номер три. На тях, на десетките други човеци, за които тук нямам място, на силите, които ни свързват и движат, с тази антология искам да кажа: Благодаря.
А ето как еволюираха и самите принципи:
Започвам с най-фината, най-трудно уловима в думи промяна. Какво значи „ГОЛЕМИ теми“? (Иначе казано: Е ли тази антология поредната мегаломанска мечта на хора с превишено его?) Най-близкото, до което достигнах през тези месеци, беше: теми, които имат силата да размислят, вълнуват, може би дори… да ни променят? Нуждата от значими залози, срещи със ситуации и герои, които ме предизвикват, насърчават, помагат ми да порасна, е сякаш генетично заложена в мен. И обратното: когато авторите ме натопят сред злободневни проблеми и дребни човеченца, съсредоточени върху носа си, се поболявам, ходя като пребит, смалявам се. Търся истории, които ще събудят живеца и вярата ми и ще ме пратят с усмивка по улиците в тоя бурен период, когато най-сетне започваме да се променяме осезаемо, сами да творим съдбата си; а не такива, които ме мачкат с усещането, че съм никой, болтче в системата. (Каквото щат да ви приказват за ескейпизма, „четенето като бягство“, литературата може да бъде и двигател, бягство към реалността, както казва Николай Теллалов.) От сърце ви желая нататък да откриете текстове, които зареждат, уголемяват, отправят към по-смислена реалност и вас самите. (И да ни споделите кои и защо.)