Изразил тези възможности, Шеверски води твърде интересна игра. Неговите загадки действително вървят по две линии. Но едновременно с това той никъде не се превъплъщава изцяло, запазва себе си, не коментира открито образеца, който визира. Така привидно я госпожица Барлов, и Барлие, и Барлоу, и Барлсон, и Барлич са си само негови герои. Обаче ако вникнете дори само в имената и дадете воля на асоциативните си възможности (Барлоу-Марлоу например), ако се взрете в типажа на детективите, ако не пропуснете умело вмъкнатите характерни за отделните автори ситуации и реакции, ако не позволите на интригуващото действие да ви наложи бързо темпо на четене и обърнете внимание на „постоянните епитети“ и повтарящите се елементи в новелите (черната лекарска чанта, сините дрехи — рокля, пеньоарче, хавлия, обръщението „синко“, имената на героите — Пиер, Питър, Пьотр, Пер, Петриша и пр.), непременно ще разкриете усмивката на автора. Тя сякаш иска да ни каже, че той не само отлично знае тайните на жанра, за да изгражда своите произведения, но е разкрил и шперца, с който пристъпват към него прочутите му колеги. Способността да стилизираш (а не да паратизираш) оневинява в случая понятието пародия и му възвръща онзи съществуващ теоретично семантичен товар, който в ежедневния ни език често олеква.
Така че тук става дума не за фейлетонна пародия, достойна най-много за хумористичната страница на вестника, а за такова „преобръщане на ръкавицата“, което покрай детективската история носи допълнителни литературни и общокултурни ценности. Приятно четене.