— Разбирам, че казваш истината, но аз не мога да проумея някои неща — той проясни мигновено съзнанието на Изидор за събитията от изминалите десет години.
— О, да — спомни си Уелби. — Ще ти обясня, разбира се. Но ти сигурен ли си, че никой няма да ни прекъсва?
— Няма — изрева зловещо демонът.
— Седях си в онази затворена бронзова стая — започна Уелби — и…
— Не ми ги говори тия сега — каза припряно демонът. — Искам да зная…
— Моля ти се. Остави ме да ти обясня.
Шапур стисна челюсти и взе да изпуска серен двуокис, докато Уелби се закашля и лицето му доби болезнено изражение.
— Ако обичаш, отстрани се малко — успя да промълви Изидор. — Благодаря ти… И така, седях си в онази затворена бронзова стая и се замислих за това, че ти непрекъснато ми натрапваше съвършената непробиваемост на стените, на пода, на тавана. Учудих се защо ли го правеше. Какво друго имаше освен стените, пода и таван? Ти непрекъснато говореше за напълно затворено триизмерно пространство.
Така си и беше — триизмерно. Стаята не бе ограничена с четвърто измерение. Тя не е съществувала в миналото. Ти каза, че си я създал заради мене. Така че ако някой би решил да пътува в миналото, той би се оказал в точка от времето, когато евентуално стаята не е съществувала, в такъв случай той би се оказал извън нея.
Нещо повече: беше ми казал, че мога да се движа във всяко направление, а времето би могло със сигурност да бъде разглеждано като едно направление. Във всеки случай веднага щом реших да се придвижа към миналото, усетих как се връщам към него със зашеметяваща скорост, докато изведнъж не се оказа, че вече не съм обграден от бронз.
Шапур изрева като прорязан от болка:
— Можех да се досетя за всичко това. Ти не би успял да избягаш по никакъв друг начин. Сега грижата ми е този твой договор. Щом като не си една обикновена прокълната душа — много добре — това е част от играта. Но ти трябва да си поне един от нас, един от служителите, за това ти бе платено. И ако аз не те отведа долу, ще си имам страхотни ядове.
— Жал ми е за тебе, разбира се, но не мога да ти помогна — сви рамене Уелби. — Ти трябваше да сътвориш бронзовата стая незабавно след като аз сложих подписа си на хартията, защото когато се измъкнах от стаята, се озовах точно в мига, в който сключвах споразумението с тебе. Ти беше там, аз също и ти ми тикаше в ръцете договора заедно с иглата, с която трябваше да убода пръста си. Явно с възвръщането във времето в моята памет бе избледняло онова, което е било в бъдещето, всъщност не, то се бе заличило напълно. Когато ти ми напъха в ръцете договора, на мене ми прилоша. Така че не се подписах. И така те съсипах напълно.
Шапур изскърца със зъби:
— Трябваше да се досетя. Ако въображаемите структури можеха да въздействат на демоните, аз щях да се издигна с тебе до този нов въображаем свят. Сега мога да кажа всичко на всичко, че ти загуби десетте щастливи години, с които ти заплатихме. Това е едното ми утешение. И накрая ние пак ще те пипнем. Това пък е второто.
— Ама в Ада има ли някаква утеха? — запита Уелби. — През десетте години, които изживях, аз не разбрах нищо за придобивките си. Но сега, след като възстанови паметта ми за онези десет години, които биха моли да се съхранят в съзнанието ми, си припомням как в бронзовата стая ти ми каза, че сатанинската спогодба не може да ми даде нищо, което да не мога да получа с усърдие, с трудолюбие и с вяра в силите Свише. Аз работих усърдно и вярвах.
Погледът на Уелби падна върху снимката на красивата му жена и техните четири чудесни деца, после огледа изискания луксозно обзаведен кабинет:
— И аз дори съм способен да избягна изцяло Ада. Това също не е по твоите сили.
Тогава демонът нададе ужасен рев и изчезна завинаги.