— Аз съм интерфейсът между програмата и юзъра.
„Значи получаваш команди и ги предаваш на другите програми.“
— Да.
„На програмен език?“
— Да.
„И единственият човек, който те е използвал, е Брент Скоупс.“
— Да.
„Помниш ли командите, имаш ли достъп до тях?“
— Да.
„Идвал ли си тук преди?“
— Да.
„Възстанови, моля те, всички команди, които са ти били предадени тук.“
— „Безумието: Най-разумният начин да се нагодиш към този безумен свят.“ Лейнг.
От уредбата се чу бръмчене и вратата на сградата се отвори.
Левин се усмихна, даде си сметка, че самите афоризми са пароли за достъп. Цитатите бяха идеални за тази цел — сложни и дълги и невъзможни за налучкване чрез случайно натискане на клавиши или при пробване на комбинации от букви. Скоупс ги знаеше наизуст и не му се налагаше да си ги записва, за да не ги забрави. Идеалното решение.
Фидо щеше да му помогне повече, отколкото сам подозираше.
Левин бързо влезе във фоайето и мина покрай гишето на охраната. Спря за момент, за да си припомни плана на сградата от скиците, изпратени му от мима. След това се насочи покрай асансьорите към резервната станция на охраната. Знаеше, че в истинската сграда в това помещение има многоброен персонал. Той стигна до друга, по-малка група асансьори и натисна копчето на най-близкия. Вратата се отвори и той влезе. Натисна 60 на клавиатурата на лаптопа си: последния етаж на главната квартира на „Джиндайн“, на който се намираше осмоъгълната стая.
— Благодаря — чу се същият равнодушен глас, който управляваше асансьора. — Моля въведете паролата.
Фидо му продиктува сентенцията за достъп до тази система. Левин я набра на клавиатурата:
„«Човек трябва да прости на врага си, но не преди да го види обесен.» Хайне.“
Докато асансьорът в компютърно симулирания свят се движеше към шейсетия етаж, Левин не можа да не се замисли за парадоксалността на ситуацията: да седи по турски в спрял между етажите асансьор, докато пътува с друг асансьор в модела на същата сграда в киберпространството.
Виртуалният асансьор спря. С помощта на мишката Левин излезе в коридора на етажа. В дъното му се виждаше друга станция на охраната с огромен брой видеомонитори. Без съмнение всяко кътче на този и предишния етаж бе под зорко наблюдение. Той се приближи до мониторите, огледа ги внимателно един подир друг. Показваха стаи, коридори, големи компютри, дори самата станция на охраната, но нищо, което дори малко да прилича на Скоупс.
От плановете на мима Левин знаеше, че осмоъгълната зала се намира в самия център на етажа. Скоупс нямаше нужда от прозорци, през които да прониква дневна светлина; единствената гледка, която го интересуваше, бе тази на мониторите му.
Левин отмина станцията на охраната и зави наляво по тъмен коридор. В дъното му имаше друга станция с монитори. Левин мина и покрай нея и се озова в къс коридор с врати от двете страни. Една от тях, в самото му дъно, бе по-масивна от останалите и затворена.
Левин знаеше, че тя води към самия осмостен.
С помощта на мишката той застана пред нея.
„Фидо“ — написа, — „кажи ми паролата за тази врата.“
— Ще ме изоставиш ли? — попита киберкучето, гласът му звучеше умолително.
„Защо питаш?“ — написа Левин.
— Нямам право да влизам тук. Левин се подвоуми, после написа:
„Съжалявам, Фидо, но трябва да продължа. Моля те, кажи ми клавишите за тази парола.“
— Добре: „Не бих се учудила, ако бяха изчукали всички момичета в залата.“14 Дороти Паркър.
Вратата изщрака и се открехна. Левин спря за миг, пое си дълбоко дъх и натисна по-силно топчето на мишката. След това много бавно се придвижи напред, към тайнственото Цифропространство на Скоупс.
Най стоеше по средата на дерето, стискаше ядно юздите на Муерто. Разказът за последното му унижение бе написан ясно по пясъка и тревата. Карсън и Де Вака някак си го бяха усетили. Бяха му се измъкнали под носа, без изобщо да ги чуе. Не беше за вярване. И въпреки това следите не лъжеха.
Той се обърна. Тайнствената сянка още стоеше до него, но когато се взря в нея, тя изчезна.
Той се изкачи по другия бряг на дерето. Бегълците очевидно се бяха запътили към лавовото поле с надеждата да се скрият там. Макар че придвижването на кон сред застиналата лава става много бавно, Най щеше да ги открие без никаква трудност. При шест литра вода конете много скоро щяха да сдадат багажа. Нямаше закъде да бърза. До края на Хорнада все още оставаха около сто и петдесет километра.
Най се размърда върху седлото и тръгна по следите. Бегълците бяха повървели известно време пеш, после се бяха качили на конете. Следите им се разделяха. Дали не беше номер? Най тръгна по по-дълбоките — тези на Карсън.
14
Реплика на писателката Дороти Паркър, когато я попитали как е минал годишният бал по случай завършването на поредния випуск в Харвардския университет. — Бел.прев.