Вчера просто не можех да работя. Изпробвах всичко, включително рекомбинантни вирусни вектори. Този проблем е непреодолим.
Франк, как можеш изобщо да си го помислиш? Няма непреодолими проблеми. Сам го каза, когато разработваше изкуствената кръв, не помниш ли? Ти успя, Франк, спомни си! Затова те обикнах, Франк, наистина. Знам, че ще се справиш. За това откритие те чака Нобелова награда.
Няма смисъл да ме мамиш със слава, Брент. Нито с пари. Нищо не може да разреши проблема, ако е непреодолим.
Не говори така, Франк. Моля те. Боли ме, като те слушам, защото не си прав. Думата „невъзможно“ не съществува. Всичко е възможно в този необятен свят. Спомням си за „Алиса в страната на чудесата“. Помниш ли разговора между Алиса и кралицата на същата тази тема?
Не, не си го спомням. И не мисля, че Алиса ще ми помогне да постигна непостижимото.
Мръсник, ако те чуя пак да говориш така, ще дойда и ще те удуша с голи ръце! Дадох ти всичко, от което се нуждаеш. Моля те, Франк, върни се и го направи. Вярвам, че ще успееш. Виж, защо не започнеш пак отначало? Започни с друг гостоприемник, с нещо наистина невероятно, с някой нов вирус, с бактериофаг. С реовирус. С нещо, което ще ти позволи да подходиш от съвсем друга посока. Става ли?
Добре, Брент.
Бяха минали няколко дни без никакви записки. После, на 29 юни, само преди седмица, Бърт явно бе изпитал нужда да излее душата си. Писанията му бяха пълни с несвързани бълнувания, с апокалиптични описания. На няколко пъти споменаваше „ключовия фактор“, но никъде не обясняваше какво представлява. Карсън поклати глава. Предшественикът му очевидно се беше побъркал, измисляше си решения, които не могат да бъдат достигнати по логичен път.
Карсън се облегна, потната фланелка залепна за гърба му. За пръв път го обхвана страх. Как щеше да се справи той, след като гений като Бърт се беше провалил? И то не само се беше провалил, ами бе загубил и разсъдъка си. Той вдигна очи от компютъра; Де Вака го наблюдаваше.
— Чела ли си това? — попита той.
Тя кимна.
— Как… как очакват да се справя?
— Твой проблем. Не съм аз тази с дипломите от Харвард и Масачузетс.
Карсън прекара останалата част от деня в препрочитане на протоколите от първите експерименти, опитвайки се да се абстрахира от страничните писания на Бърт. Към края на деня тревогата му поспадна. В Масачузетс бе работил по нови методи, които явно не бяха познати на Бърт. Карсън си нахвърли план за работа, раздели го на отделни етапи.
Вечерта вече бе започнал да съставя собствен протокол. Имаше обаче още много работа по него. Той се изправи, протегна се. Де Вака изключи своя лаптоп от мрежата.
— Не забравяй да прехвърлиш всички файлове в главния компютър — подсети го тя. — Сигурна съм, че Големият брат няма да пропусне да те провери.
— Благодаря за съвета.
Мисълта, че Скоупс ще се рови из записките му, не му беше особено приятна. Скоупс и Бърт бяха приятели, но Карсън си оставаше един специалист трета степен от института в Едисън. Той прехвърли въведените през деня данни в основната система, остави компютъра на мястото му и последва Де Вака по дългия и бавен път на излизане от Камерата на смъртта.
В стаята за преобличане той свали шлема и разкопча изолационния си костюм. По едно време погледна помощничката си. Тя вече прибираше костюма си в шкафа. Карсън се изненада, че вижда не набитата дебеланка, която си беше представял, а невероятно красива, стройна млада жена с дълга черна коса, мургава кожа и благородно лице с блестящи тъмнокафяви очи.
Тя се обърна и забеляза, че той я наблюдава.
— Гледай си оная работа, cabron2, ако не искаш да свършиш като шимпанзетата долу.
Тя преметна чантичката си през рамо и демонстративно напусна помещението. Останалите в стаята избухнаха в смях.
Залата беше осмоъгълна. Осемте й стени, огрени от меката светлина на скрити в ниши слаби лампи се издигаха на петнайсет метра, за да се съберат в кръстовидния сводест таван. Покрай седем от тях бяха наредени компютърни монитори, в момента всичките — изключени. На осмата стена имаше врата, малка, но много дебела за пълна звукова изолация на помещението. Въпреки че стаята се намираше на шейсетия етаж на един небостъргач близо до бостънското пристанище, тя нямаше нито един прозорец. Подът бе покрит със скъпи плочи, внос чак от Танзания, във всички оттенъци на сиво.
От външната страна вратата бе изработена от дебел метал. Вместо с брава беше снабдена с устройства за идентификация на ретината и за разпознаване геометрията на дланта. До вратата, под стерилизационна ултравиолетова лампа, стояха няколко чифта чехли, размерите им бяха написани с големи букви. Под видеокамерата, която непрекъснато се въртеше наляво-надясно, имаше табела: „ПАЗИ ТИШИНА“.