— Искам ги в Ню Мексико до шест седмици. С не повече от петдесет процента смъртност.
— Петдесет процента! Голям зор ще видя. Обикновено…
— Слушай, Фалфа…
— Какво?
— Това ли ти се струва голям зор? Знаеш ли какъв зор ще видиш, ако в Ню Мексико пристигнат повече трупове, отколкото живи маймуни? Я гледай как си ги оставил на проклетия дъжд.
Фалфа замълча. Натисна клаксона и на прозореца се появи черно лице. Фалфа смъкна стъклото с не повече от сантиметър и Скоупс чу писъците на животните от клетките.
— Хей, ловец! — заговори Фалфа на развален английски. — Ти покрие тоз звяр, дето реве. За всеки умрял звяр ловец дава един шилинг.
— Какво? — чу се отговорът отвън. — Маса3 обещал даде…
— Хайде!
Фалфа вдигна стъклото, заглушавайки възраженията на чернокожия. Обърна се към Скоупс:
— Как намираш методите ми?
Скоупс го изгледа хладно:
— Ти си напълно безполезен. Не мислиш ли, че животните трябва и да се хранят?
— Да, бе!
Фалфа отново наду клаксона. Скоупс натисна едно копче и прекъсна връзката. Облегна се на дивана. Въведе няколко команди, после спря. Изведнъж, със звучна псувня, запрати клавиатурата в другия край на стаята. Един клавиш отскочи и изтропа върху гладките плочки. Скоупс се отпусна назад.
След малко вратата се отвори със съскане и на прага се появи висок мъж, може би около шейсетте. Носеше черен костюм, колосана бяла риза и синя копринена вратовръзка. Под посивялата му коса блестяха сиви очи.
— Наред ли е всичко, господин Скоупс? — попита той.
Скоупс посочи към пода:
— Клавиатурата се счупи.
Прислужникът се усмихна подигравателно:
— Господин Фалфа май най-после се е обадил.
Скоупс се изсмя и почеса рошавата си глава:
— Точно така. Тия ловци са най-долните човешки отрепки. Жалко, че „Маунт Драгън“ изразходва толкова много шимпанзета.
Спенсър Феърли наведе глава:
— Трябва да натоварите другиго с тази задача, сър. Щом толкова ви ядосва.
Скоупс поклати глава:
— Проектът е твърде важен.
— Щом казвате, сър. Да ви донеса ли нещо друго освен нова клавиатура?
Скоупс махна разсеяно. Феърли се обърна да си върви, но Скоупс го спря:
— Чакай. Май ще искам още нещо. Гледа ли новините по Канал седем снощи?
— Както знаете, сър, аз не се интересувам от телевизия и компютри.
— Ах ти, изкопаемо такова — смъмри го нежно Скоупс. Феърли бе единственият в компанията, на когото позволяваше да се обръща към него със „сър“. — Какво щях да правя, ако не беше ти да ми покажеш как живуркат полуграмотните жители на планетата? Както и да е, снощи по Канал седем обсъждаха историята на едно дванайсетгодишно момиче с левкемия. Искала да отиде в Дисниленд, преди да умре. Бяха обикновените телевизионни глупости, от които вече ми е писнало. Забравих й името. Няма значение, искам да уредиш да отиде с родителите си в Дисниленд, с частен самолет, да поемеш всички разноски, най-добрия хотел, лимузина, входовете за атракциите. И моля те, при пълна анонимност. Не искам онзи мръсник Левин пак да ме направи за посмешище, да представи нещата такива, каквито не са. Дай им и някакви пари за разходите по лечението, да речем петдесет хиляди. Сториха ми се добри хора. Сигурно е ужасно детето ти да умре от левкемия. Дори не мога да си представя как се чувстват.
— Слушам, сър. Много мило, от ваша страна, сър.
— Спомни си какво е казал Самюъл Джонсън: „По-добре да живееш богато, отколкото да умреш богат“. И запомни, никакво разгласяване. Не искам дори семейството да разбере кой го прави. Ясно ли е?
— Ясно.
— И още нещо. Като бях в Ню Йорк вчера, едно такси едва не ме прегази на пешеходната пътека. На Парк Авеню и Петдесета.
Феърли го изгледа изумено:
— Щеше да е ужасно нещастие.
— Спенсър, знаеш ли какво харесвам в теб? Това, че никога не знам кога ме хвалиш и кога ми се присмиваш. Така де, номерът на таксито е четири–А–пет–шест. Погрижи се да му вземат лиценза. Не искам този мръсник да сгази някоя бабка.
— Слушам, сър.
Малката врата се затвори с тихо съскане. Скоупс стана от дивана и се върна на пианото.
В шлема му прозвуча силен звън и Карсън подскочи на компютъра си. После бързо се успокои. Работеше в комплекса едва от три дни; предполагаше, че постепенно ще свикне със сигнала, оповестяващ края на работното време в 18.00 ч. Той се протегна и огледа лабораторията. Де Вака беше в патологията; той също можеше вече да си тръгва. Въведе прилежно още няколко параграфа на компютъра, отчитайки дейността си през деня. Включи се в мрежата, за да прехвърли новите данни в основната система. Едва сдържаше гордостта си. Работеше само от два дни, а вече знаеше какво точно трябва да се направи. Познанията за най-новите методи му помагаха. Сега оставаше само да проведе нужните експерименти.
3
Обръщение на местното население в бившите британски колонии към белите заселници. — Бел.прев.